Част от мен иска да остане тук
на манастира, да чета книги, да медитирам и да ям боровинки когато
огладнея. А другата част от мен иска да отиде навсякъде и да види всичко. Просто
да тръгна на път…и да изчезна.
Природа от която всички ние
хората би трябвало да сме си у дома, не е така. Като дете съм забелязал, как
„нямането на време“ на родителите ми да ме заведат сред природата ме е
отдалечило от нея. Но като пораснах отново намерих пътя към нея въпреки, че
срещнах съпротива с надслов: „Кого ходиш да жалееш на този манастир при живи
родители“. Забелязах, че там мога да намеря отговори на всички въпроси свързани
с миналото ми, настоящето и бъдещето. В природата всичко си се случва спокойно
и точно тогава като по часовник, макар и достатъчно да сме се отдалечили от
нея.
Но пък когато осъзнах много
неща през поредната трансформираща поредица от етапи в живота си, се оказа, че
природата и гората винаги стоят до мен на достатъчно разстояние. Това през
годните съм опитвал да го приложа и при връзките си, който съм опитвал да имам
с жените-макар да не се получи. Разстоянието без да пречиш, задушаваш или заставяш да става нещо на
всяка цена допринесе за гледката която се описва с гърба на заминаващия все за
някъде-не намерил пристан.
Колко пъти съм бил мрачен,
унил, страдащ, замислен в гората и докато вървя по трасето си намирам себе си
променен, избистрен, слят с местността. Не получавам отговор на питането си на
мига, но пък винаги съм получавал вътрешно освобождение от напрежението, което
ми образуват такива дилеми. Заряд, който намерил проводник като мен и знаещ, че
намира реализация на мисли приложени в дела. Всеки път когато се почувствам
някак твърде заземен с битовизма на мислите си, се устремявам към природната
шир за да се слея. Сякаш само там мога да се отпусна и да се оставя свободно да
тече колективния ток на природата. До сега не ми се е получавало да бъда в
колектив(между хора) и да ме управляват без да „не разрежа“ това управление. И
от как излезе онази реклама за колбас „Свободата, Санчо“… сякаш ми дойде дюшаш
някак точно на време. Забързан и устремен към реализирането на всеки проект,
който съм се заел да създавам ми носи радост, но и тъга. Защото когато дойде
задачата от вътрешния порив, аз съм радостен, но когато наближава нейния
финал(особено, ако съм свикнал през времето)ми е малко тъжно. За това съм се
потопил в творчески излияния и се чувствам жив, което не ме прави по-малко
участник в живота или в социалните контакти. Но аз избирам да бъда или да не
бъда..
По някога най-скъпите текстове
на сърцето ми са най-евтини на пазара, но евтините неща на пазара не могат да
вдигнат по никакъв начин цената на написаното ми.
