 |
| Велики Преслав |
Гостуване, на непознато място: Шумен
и още нещо..
Петък: Поканиха ме да им гостувам
едни прекрасни хора в Шумен при тях, но и околностите на града бяха наша почва
под краката ни, защото нямаше миг на бездействие. Тези хора ми бяха подготвили
такъв маршрут, че аз онемях-признавам си. Добре, че имам тренинг с ходенето,
иначе… Храна, вода/вода,вода/и много ходене със купища впечатления. Още от
гарата започна „скок от място” и въпреки, че денят си отиваше отидохме до „Мадарския конник” и там видях ято щъркели и мартеницата я свалих. Думите ми на писател са
прекрасни, но не могат да опишат изживяването на сетивата ми, като гледам
величието на скалите, водата, природата и т.н. Трепетът ми беше в пъти повече.
Залеза и голямото „червеникаво дискче” ни подсказа, че трябва да приключим за
днес. Нямах си и на идея, какво ме чака в тях.
Една специална изворна вода,
която ти кара тялото да се само-изчисти съдейки по посещението във WC. Многобройни глътки вода и
многобройни разходки извън маршрута до WC. Душ, храна, топло
посрещане и вълшебно гостоприемство от страна на моите домакини, които се
радваха живо да ме видят и да обменим енергия. Въпреки, че говорихме толкова
много, гостуването ми си беше изцяло в астрална проекция.
Събота: На сутринта след закуската
имах желание да посетя храма Св.Троица в с.Троица където е тяхното лоно. Снимки
и емоция беше това мое изживяване. Нямаше място за колебание, въпреки, че ме
водеха аз стъпвах смело по пътя пред мен. От това прекрасно селце се устремихме към Велики Преслав
и крепостта на Първото Българско царство. Чувствах се като у дома си там и не
ми се тръгваше въпреки, че слънцето препичаше в повече. Да имаш честта да
крачиш в домът на тези прекрасни и силни духом хора и господар властвал на три
морета, не никак за омаловажаване.
Ако си въобразявах, че това ще е
само ходенето за днес, те имах друго в предвид. Скалните манастири-/по Шуменското
плато/, бяха на прицел за обхождане. Хиляди крачки на ден а се чувстваш добре.
Чудех се, все пак за какво дойдох при тези прекрасни хора-дали заради многото
крачки или за да се видим. Но спазвах етикета и вървях, не вземах отношение.
Голям страх брах по стръмните стълби на този скален манастир, който беше „достъпен
за хората”. Вътре давах автограф на книгите си, които бяха в обсега на жената
поканила ме и сякаш си осветихме книгите заедно и с мъжа и. Един прекрасен
човек, благ и ведър творец и пратеник на земята за един много наболял проблем „рак-а”.
След това последва разглеждането на така нареченото „Око” в скалата и брането на
леорда/див чесън/. Връщането по
обратния ред караше мускулите на краката ми да треперят и да искат да седнат
някъде, но знаех, че почивката ще е вечерта, не сега.
Бабата на моята прекрасна
домакиня, като разбрах, че е велика майсторка на ашладисването, на орязването
на плодни дръвчета и лози я помолих да ме посвети в нейната магия. Дори снимах
и направих кратки филмчета за да запечатам нейните умения за моето бъдещо
преживяване-виното. И тогава и казах, че си е доста уникално жена да практикува
50години тая професия или занаят-не знам точно. Но искам да кажа, че си тръгнах
от там по-богат/обогатен/ от колкото мога да си представя. Дори не очаквах, че
от жена на преклонна възраст ще се уча
на това, което живо ме вълнува вече. А дали е случайно, че тази жена е със
същото име, както и жената която обичам и написах цяла книга за нея. Дори преди
да тръгна към тях я бях завършил.
Вечерта домакинът по мое дадено
обещание „изтърпя” един масаж от мен и се радваше много. Усети топлината в
ръцете ми и после той сам ме посвети в неговото умение, за което се отнасят и
неговите книги. Храна, душ и легло с пружина и дюшек. Чувствах се като бебе в
бебешка люлка. Въпреки, че улавях не нужните притеснения на домакинята, дали
всичко е наред… Е, повече от „наред” е. Толкова топло и любезно посрещане,
обгрижване и слънчево изживяване не ми се беше случвало. С тези хора ни се
пресякоха пътищата благодарение на Елка Стефанова и желанието и да помогне на
автора книгата му да се разпространи в пъти повече/защото е национално
богатство/.
Неделя: Беше ден за организиране
на връщането ми, но преди да си тръгна се устремихме към гр. Шумен. Интересно
ми стана, че уж за Шумен тръгнах, а в него най-малко бях, но пък и най-екстремно.
1300 стъпала до паметника на върха на Шуменското плато, не се вземат лесно.
Вода влиза и излизаше от нас. Завиждах на вече слизащите, защото вече се бяха
измъчили с качването, а на долу се усмихваха, и нямаха такива угрижени
физиономии като моята-например. Вярно е, че си струваше качването до паметника,
защото си е уникален, макар да имаше странни фигури наподобяващи хора само, че
много ръбати. На самото плато се рееха делта планеристи и ни гледаха „от високо”.
Снимки и пак снимки за да запазя спомена поне още малко жив, защото не исках да
си тръгвам, но всичко хубаво си има край. А си предстоеше и слизане по обратния
път, който казват, че е по-лесен. Нищо подобно и слизането накара краката ми да
се люлеят и едвам стоях на тях.
След последното кафе тръгнахме към гарата и там вече се разделихме. На същото място
където само преди ден и половина се видяхме за първи път на живо, макар и
комуникацията ни да беше от предната година още.
Благодаря за всичката топлина, с
която ме дарихте скъпи на сърцето ми хора.
