Гост автор Мария Янакиева

Днес ще ви представя още един гост автор от книгата ми "Христо от Лясковец и Приятели"- МАРИЯ ЯНАКИЕВА. Една прекрасна млада поетеса обвита в мистерия...

Мария Янакиева

 Още през ранното си детство се интересувах от това от къде идваме и как може нещо, което съществува днес, да го е нямало вчера. Как се е появило? Защо? И защо съм жива? Защо съществувам и изобщо – защо ме има? И след като научих, че хората умират, започнах да се се чудя как може едно нещо днес да го има, а утре да го няма. Как така изведнъж умрелия човек изчезва... Не помня колко малка съм била, но помня, че ми беше любопитно да ги разбера тези неща. Всъщност аз винаги съм била любопитна и колкото повече любопитствах толкова повече се обърквах, но вътрешния ми глас никога не ме е подвеждал. Вътрешен глас – да, онова чувство, в което намираш утеха за себе си и имаш усещането за спокойствие, когато просто усещаш, че знаеш определено нещо. Неизвестното винаги е пораждало страх. Като че ли познанията за нещата идват след като бъдат усетени, т.е. преживяни.  

И така в един летен ден, докато си играех с децата в детската градина, сякаш ми се даде отговор на въпроса – от къде идват хората и къде отиват след смъртта си. При един инцидент успях да си видя тялото и наблюдавах всичко, което се случва около мен. Наблюдавах хората – разбрах, че не ме виждат, защото можеха да видят само безжизненото ми тяло, но не и мен, колкото и да се опитвах да им дам знак, че съм жива. Та нали и аз виждах, че не бях в тялото си и не се виждах, а се усещах, че съм просто аз – чувствах, виждах всичко около мен, но бях невидима за зрението на хората. Всъщност това, което ми се случи се е случвало и на много други. Въпреки, че бях дете, аз просто знаех, че това, което се случва е истина, а не сън. Усещането на отделянето на духа от тялото, светлината и мястото, на което попаднах и видяните от мен там са неща, които не могат да се опишат. Поне аз не мога. Всъщност мога, но ще изглежда недостоверно – като фантастика. И затова ще цитирам само едни велики думи: „Блажени са тези, които вярват без да са видели.” А тези думи още в детството си ги прочетох в една книжка „Житие и битие на Иисус” от Чарлз Дикенз, която моята леля ми беше подарила. Когато ги прочетох тези думи, ми се видяха особено странни. Дълго мислех над тях и нищо не разбирах – въпреки инцидетна, който споменах в горните редове.

На 18 години преминавах през тежък периот от живота си – да се опитвам да оцелея сама – без ничия помощ в един непознат за мен град и по-голям от родния ми – в така наречената столица на България. Бях започнала да се изграждам като личност и започнах да губя индивидуалността си за да се вместя в обществото, защото личността се изгражда и се реализира в обществото, а индивидуалността е нещо, което се изгражда само в любов и се реализира в духовния свят – този невидимия. Съвсем различни измерения на съществуване според мен. Та всъщност тази детска книжка на Дикенз вече я бях забравила. Като че ли не вярвах в Бог. Бях ядосана, че се лутам сама и духовните книго ми се виждаха глупави. Вярвах, че само парите могат да ти спасят кожата. Бях забравила за душата си – какво иска, какво чувства, какво търси - неща, които правех в детството си. Така започнах да се страхувам от неизвестното и от поредните борби за оцеляване, докато... докато не сънувах нещо странно, което ме впечатли и озадачи много. Във въпросния сън един непознат човек ми каза да отида на гости при баба ми и дядо ми и да открия една детска книжка с жълти корици на тавана – там в книжката ми каза, че е разковничето на всичко в живота. Не знаех каква е тази детска книжка и сънят ми се видя смешен, но си казах, че ще видя дали този сън е нещо значимо за мен. Отидох на гости в къщата при баба и дядо и ми беше някак странно да се кача и да се ровя на тавана. Попитах баба къде са книгите, а тя ми отговори, че ги е качила на тавана. Аз обезумях от отговорът й. Потърсих така спомената книжка с жълти корици и... останах изненадана - книжката на Чарлз Дикенз – „Житие и битие на Иисус”. Държах я в ръцете си и не можех да повярвам. Затворих очи. Разгърнах и отворих книгата на случайна страница – така както бях със затворени очи. Отворих ги и първото, което прочетох беше: „Блажени са тези, които вярват без да са видели.” Веднага затворих книжката и това което изпитах тогава не мога да го опиша с точните думи. Повярвах в Бог и имах чувството, че цялата вселена се вля в душата ми. Усетих необятния простор окъпан в светлина. Повярвах, че това което се случи дойде, защото бях забравила за душата си и за Бог. Бях забравила и инцидентът в детската градина – сякаш Бог ми даде отново знак, да повярвам в Него, да се сетя за себе си и да повярвам, че единственото истинско нещо, което имам е душата ми, а не болните амбиции да завърша висшето си образование, да си купя апартамент и да си намеря хубава работа за да се чувствам готова да съградя семейство. Сякаш Бог искаше да ми покаже, че ме наблюдава и ще ме наблюдава. Така го усетих. Искаше може би да ме предупреди да бъда внимателна с действията си, защото бях много необуздано, диво, своенравно момиче, което си мислеше, че ще успее на всяка цена да постигне амбициите си – на всяка цена. Продължих да гоня амбициите си. Исках да покажа, че аз владея съдбата си. Благодарих му и сякаш му казах и заявих, че ще съм много грешна. Исках да го предупредя.. И така – вмествах се постепенно и търсих мястото си в обществото и правех грешка след грешка. Аз знаех, че греша и не смеех да вляза в църква да запаля свещ или да се помоля вътре в себе си за прошка, защото просто знаех, че грешах осъзнато. Животът си течеше. Понякога преди да направя поредната грешка аз знаех, че ще съгреша и го предупреждавах и му казвах – Господи правя поредната грешка. Не смеех да му искам прошка, защото знаех, че нямам право...Опитвах се да си изкупя греховете като се самонаказвах и раздавах на хора, които имат нужда от мен, но чувството за вина ме изяждаше със всяка поредна грешка. Просто не можех да спра да греша. Сякаш нарочно исках да си трупам греховете. Чувствах се ужасно лоша. И така нещата, които ги поисквах в живота ми се случваха – рано или късно. Така разбрах, че това което един човек иска и това от което се страхува му се случва. До такава степен започвах да се чувствам грешна, че станах роб. Започнах да правя всичко против своята воля – за болните си амбиции. Понесох се по една река и дойде момент, в който започнах да правя това, което другите ми казваха, защото ме беше страх да направя каквото и да е било за да не нараня някого, защото не исках да правя грешки от моите действия.  Реших, че трябва да бъда добра със всеки срещнат човек, защото мислех, че хората са по-добри от мен. И така не осъзнавах обаче колко вредих на себе си, колко се обезличавах и колко губех онази интуиция, която имах преди за правилните и неправилните неща - дори, когато грешах. Дойде момент в който осъзнах, че нямам воля за нищо. Малко неща ме радваха вече... не можех да се зарадвам на живота – да го почувствам. Чудех се защо живея? От тогава започнах да си задавам въпроса – какъв е смисъла на живота? Защо се раждаме? Лутах се из тези въпроси. Знаех, че има живот преди раждането и след смъртта на тялото ни. За да намеря обаче отговорът на въпроса за смисъла на живота – нещото, което се търси през вековете, може би трябваше първо да повярвам в прераждането. И пак чаках Бог да ми даде някакъв знак. И ето, че дойде. Просто повярвах. От самосебе си. По-скоро Бог ми прати един човек, чрез който повярвах, че душата има прераждания. Той направи чудеса с мен – промени начина ми на мислене, даде ми сили, но и разбърка душата и мислите ми, защото ме поведе отново към неизвестното. Предсказа ми някои неща, които ще ми се случат в близкото бъдеще и те ми се случиха. Намерих се. Разбрах се. Той ме научи, че трябва да воювам. Но как? Аз не се съгласих. Аз да воювам? Та аз се бях оставила по течението на живота и всеки грабеше от мен и вземаше каквото може дори без да знам какво са ми взели. Вземаха за да си заситят глада на егото си, на коплексите си, че са нещо голямо и как – като ме унижаваха и обиждаха – разбира се имаше и на пръсти хора, с които не брояхме взетото и даденото. Позволявах унижения от всеки, който ги изсипваше върху мен. По-голяма пасивност в живота си не познавах да имам. Та сега въпросния човек ме учеше да воювам. За какво да воювам се питах? Той ми казваше, че трябва да воювам за себе си,  за спокойствието си, за свободата си – за да повярвам отново, че имам право на живот, на избор, на воля. Но аз се страхувах – такава грешница отново да прави избори в живота си? Ами ако пак сгреша? Всъщност колкото и да не исках да воювам с никого, този човек ме забърка неусетно във една война към всички хора, които ме унищожаваха и не ме зачитаха като човек. Да, като човек. Повярвайте ми. Защото и едно животно е получавало по-добро отношение и любов. И колкото повече започнах да показвам, че и аз съм човек като всички останали хора, че имам право на мнение, на избор за самата себе си – толкова по-ожесточени ставаха тези хора към мен. Сякаш се страхуваха от мен. А аз не исках да правя нищо лошо никому. Просто исках да съм свободна. И така наречените от мен господари, които бяха свикнали и бяха щастливи да господстват над мен, не искаха да губят роба си. Трудно беше, но за една година успях. Колкото повече ме нападаха и искаха да ме унищожат – толкова повече трупах сили от енергията, която ми пращаха. Укрепнах и се успокоих. Не чувствах никакъв страх от никого. Чувствах някакво необяснимо спокойствие. Но усещах, че колкото и спокойна да се чувствах нещо ставаше с тялото ми. Започнах постепенно да си губя жизнените сили. Бях спокойна, но тялото ми все повече и повече заслабваше. В един момент започнах да се изморявах от всичко – дори и от ходенето пеш. Докато един ден не откриха нещото, което ми е смукало силите  – рак. Аз знаех, че съм болна, но не исках да отида на лекар. Не ме беше страх от това, че съм болна. Не знам защо. И така приех и спокойно диагнозата - злокачествен рак. Просто знаех и вярвах, че ще живея. Сякаш  преди това наистина исках да се разболея, за да пресея всички хора в живота си и да се освободя от ненужния товар, от всички грешки, от всичко нечисто и фалшиво в живота ми. Исках да се оттърва и от малкото хора, които бяха останали в живота ми – именно тези, които ме искаха за роб. Исках да остана само с истинските – тези, които са способни да обичат. Така разбрах, че смисълът в живота е да се научиш да обичаш и да се бориш за себе си, за душата си, за живота си - без да вредиш на себе си и на другите. Нещо, което се опитвах да осъзная с години. А защо се прераждаме ли? Защото идваме тук за да се учим да обичаме, но не винаги успяваме. Затова ни се дават нови възможности – с преражданията. Защото животът е време, което не стига за тези уроци, ако душата се изгуби и я изоставим. Защото Бог е Любов. Защото душата чрез преражданията си се пречиства, дава й се възможност да израства, а на някои се дава възможност  да оставят нещо след себе си. А на най-порасналите души – да служат на другите с любов. Човечеството трябва да осъзнае, че само Любовта ще го спаси и нищо друго. Защото сме призвани от Бог да бъдем блажени, а не самопогубващи се. Защото Бог ни обича и иска да живеем за да обичаме.

Искам да благодаря на моя приятел Христо от Лясковец, с който се запознах близо година преди злокачествената ми диагноза. Да му благодаря, че дойде в живота ми и да повярвам отново в Бог. Да му благодаря за силата, която ми даде и за познанието, че човек на първо място трябва да бъде отговорен към себе си, да се грижи за себе си и да не чака някой друг да свърши неговите дела и мисия. Защото само вярващите са блажени, само те могат безрезервно да се раздават без да губят нищо от себе си. И всичко това в името на спасението на всяка една душа, която е създадена с Любов и да живее с Любов по Пътя си.  Публикувам един стих, който усетих с душата си, че трябва да напиша след един разговор между мен и моя приятел Христо от Лясковец. Благодаря ти, че те има, Ице!

Миг-причастие

Споделената болка е миг за причастие.
Чудесата се случват сега,
когато усещаш, че в тебе живеят –

здравето, вярата и мира.

Не вини, не гневи се. А прощавай си всичко.
И от теб изтръгни го страха.
Ето, ти се обичаш, а защо се раняваш.
Излекувай си свойта душа.

Сподели си усмивка. Прегърни свободата.
И изгрей във вселена-слънца.
Знай, животът е кратък, но е вечен зачатък,
следващ пътя на Любовта.