Забелязах, че всеки може да бъде
какъвто си поиска, но не на всеки му стиска да го устои.
Ходих с моя приятел до „Бюрото по
Труда” за да си оправи там някакви неща и наблюдавах, как едни хора имитират
заетост, други имитират лош поглед, трети бяха много замислени. Питах се при
условие, че всеки е роден с мозък, не били следвало от това, да може да изисква
от него да го направлява по своя път, от колкото да разчита на подаяния от
някой, който да му определи мижавата сума отпусната от държавата.
На едно табло видях написано „трудови
посредници”. Запитах се нали самите ние избираме хора за да са ни от полза
когато имаме някакъв проблем. Защо са ни и още и още посредници в нашия живот.
Сякаш те правят така, че да ти помагат в нещо, а ако не е държавната хазна
няма, как да получиш дори и лев.
Почувствах се много странно,
защото на всякъде където се обърна виждам идеи и творчество, а се питам, защо „хората
с мозъци в главите” не правят нищо за себе си, а чакат. Не искат ли да бъдат
сами управляващи на живота си, а искат да бъдат все в позицията на „недоволния
потребител”. Едни натъжени лица, хора си говорят сами, и не правят нищо за себе
си, освен да дишат все още.
Познато ми е тяхното положение,
защото аз по нищо не се различавам от тях и аз няма, какво да ям понякога, но
никой не знае. Не се оплаквам, защото няма смисъл. Но и не съм спрял да правя
неща с „нулев бюджет”. И на мен по някога само дишането ми не ми стига, но
дишам дълбоко, защото съм надарен с кураж и воля да продължа напред. Малко
късно открих и този си плюс в моя живот, защото от милионите натрапени минуси
от хората около мен, не забелязах значимите плюсове.
Нима хората в свободно време, не
искат да бъдат и ‘освободени’ и способни да определят утрешната си реалност, а
са съгласни да бъдат зависими и от това, кой колко ти даде. Това не е осъждане
от мен, а едно непримиримо поведение свързано с познаването на бедността и на
ума и на портфейла.
