Спиращ дъхът ми, миг...

Днес 02.07.2012г. в 8:10 сутринта. Нещо разтърси моят свят из основи отново. Наистина бях забравил, какво е мигът да ти спре дъхът, но ето, че се случи. Сърдечния и дихателния ми режим се задъхаха и в главата ми сякаш се задейства сигнал, че нещо не е наред в моя вътрешен свят. Нещо се случваше, а аз дори не можех да го осъзная напълно.

…Ядем на масата с моето момиченце и ми казва: „Тати, ти защо работиш толкова много  и защо си забравил да се усмихваш…А аз още от дете харесвах, как ми се усмихваше/преди да се родя/когато си мислеше за мен, а сега все пишеш.” Погледнах я, протегнах ръка към лицето и  усетих как дланта ми се допря до нейната лява буза за да я погаля. Всичко беше толкова истинско, защото се загледах в дланта си, как се приближава към нея с такава любов, а тя ме гледаше с прекрасните си тъмни очи/и беше вързана на конска опашка с ластик/ и аз и казах: Извинявай, че понякога забравям да се усмихвам, но ти ми напомняй по-често да го правя. Прегърнах я и се разплаках. А сълзите ми дадоха старт на сигнала, че нещо се случва в моята Вселена, а аз не знам, какво точно.

Тогава и казах: Тати,винаги, когато искаш да дойдеш и да ми кажеш нещо го направи без да се притесняваш от това, че някой няма да те чуе. Направи го. Ще рисуваме ли, ще пишем ли, че драскаме ли, или скачаме, няма значение. Направи го.

Сълзите ми и недостига на въздух ме накараха да си отворя очите и да поема наистина дълбоко въздух и да благодаря за този така внезапен дар на това да видя, още една картина от Вселенския замисъл за мен. Събудих се и плачех. Питах се, сега кое е истина сънят или сълзите ми? Не можех да се опомня, какво е станало още и станах за да разкажа на някого за това събитие в живота ми, което буквално ми спря дъхът за миг. Като малко дете изтичах по стълбите за да пресъздам на майка това и на нея и се насълзиха очите.

“Когато станеш на 33/години/ чудесата се умножават по 33”.
Това са думи на Елка Стефанова. Благодаря ти за тях, Ели!!!

P.S.: Благодаря ти, дете!!!