“Лети, лети, лети...детски
спомен жив,
Връщам се отново в онзи чуден свят...”
Връщам се отново в онзи чуден свят...”
Когато мъжкото и женското
начало се събра в един следобед се
„проектира“ нова поява на следваща душа. След още 9 месеца се роди едно момченце с такъв плам в очите и
буйни къдрави коси. Както хиляди други живи същества и то докато се научи да
ходи пада хиляди пъти, но не се отказва от стремежа да лети, нищо, че не можеше
да ходи...Прощъпулника беше спуснат
докато отчиташе крайната фаза на прохождане! Следваща стъпка тичането!
„Олеле майко, ужас за всяка
майка, когато детето се затича към произвола на съдбата...“
Имах чувството, че много време
продължи това мое детство съпътствано с много грешки и стотици разочарования.
Но въпреки това желанието за живот се усилваше с всяка измила крачка. С времето
се появиха и хиляди въпроси, на които отговорите бяха „толкова“ очевидни, но аз
държах специално на мен да ми се дадат отговорите и да ми се обяснява.
Бавно и мъчително познанието
идваше към мен, защото нямаше достоен авторитет на тази земя в лицето на който
и да е било човек да бъде мой учител. Това не беше его, това беше просто
спомен! Нямаше на какво да ме научат тук, но търсех човек(под дърво и камък) д
ами помогне да си спомня „кой съм аз“.
Странно е било за мнозина как
ръста с незабележимите ми цели и стремежи...Не защото аз ги криех, не напротив,
а защото виждах, как това беше неприемливо. От тогава се появи това усещане за
„не показване“ на нещата ми докато не ги сътворя...след това си говорете не ми
пречите... Тогава също така разбрах за
вливането на гени, които носят послание: „Утрото на един... нов живот.“
Времето прие единственото
предизвикателство да ми съдейства, стихна за миг и просто ми показа, че трябва
да спра да търся вън от себе си, а да се обърна навътре. Заблудата от външното
търсене беше останало от детския свят, но това е само привидно. Майката природа
приема всеки за свой ученик нищо, че тя го ражда научен. В човешките
училища има нещо, което по задължение ни
карат да учим без нуждата от „нужда“ да го знаем. Така времето вместо да бъде
използвано академично бива изнесено и загубено на ученическата скамейка.
Прехода между дете и ученик
така и не настъпи. Може би това да ме е „съхранило“. Пробуждането беше процес
приличаш на разваляне на старото и градеж на новото. Странно ми беше дали
имахме време да разваляме, а да изграждаме? Диктовката на времето се превърна
от абстрактно понятие към духовност. Изпълняване без съпротива, създаваш и
вървиш. Докато си припомняш „кой си“ се учиш и продължаваш напред.
Странен завет си мислех, че ме
беше навестил, но това е нещо, което съществото ми ми се беше върнало за да
довърши. Живота има само едно предназначение – да се живее! Така през всичките
стадии на животинската еволюция мишка-страх, лисица-лъжа, вълк-злоба, преминах
за да стигна до Орела, Дракона и Змията! Това беше част от обучението ми за
пресъздаване на тази реалност от която
имах нужда, нищо, че беше невидима. Които можеше да види и без очи, сърце
побиращо много събития-разочарования, болка които се смесват със съставката
любов и рециклираща ги за нов кредит на живот и добро отношение: човечност,
обич и състрадание.
Въпреки, че хвърчилото беше
заменено с науката за звездите, а бягането след топката с медитация и писане,
живота си продължаваше. Нямам особено мнение за това, че съм различен от
останалите, но за мен е чест. Може би ярко се откроявам но пък съм себе си...
Писането дойде за да ме
освободи от вътрешните ми противоречия, които ми се образуваха от
несподелеността... Бях донор сам на себе си. Вярно, е че ми се връщаше доброто
през иглено ухо, но аз не се отказах от това което правя. Поех много „ножове“
по гърба си, но съм горд потребител на живота си. Не се вписвам в този град, но
съм тук наблизо. Тук съм!
И това лято няма да излизам
в стандартна „отпуска“(демек да не правя
нищо), но пък прочетох много книги. Запознавам се с много хора, наслаждавам се
на храната, ползвам слънчева вода и правя прекрасна любов. Но...
...често заменям писалката с
хвърчило и се рея. Въпреки, че то не подлежи на програма на управление, то се
рее свободно в кръгозора на живота.
"Най-добрият начин да нагласиш на фокус живота
си е никога да не поставяш въпросителна там, където Бог е поставил точка."
Джон Мейсън
