Как създадох книгата „Африка в моето сърце”.
Въпреки, че не получих нищо
благосклонно като одобрение на това, което правя и исках да продължа да правя,
аз все пак го правех. Ще ви кажа една приказка/като притча/:
„Имало
три жаби, който се разхождали. Нито едната от тях не видяла дупката, която била
пред тях, и така една по една паднали вътре в дупката. Нямали време да се
суетят и се наредили една върху друга и така излезли двете, а третата останала
вътре и гледала към отвора на дупката. Докато тя гледала на горе и виждала, как
другите жаби и говорели, нещо, тя си помислила, че я окуражават. А те толкова
нагло и казвали, че тук ще си умре и това е края, защото няма, как да излезе
повече от тая дупка. Но тя не се отказвала и подскачала на горе и с такава
вяра-дълго време подскачала. Нещеш ли взела, че излязла и застанала до другите
две жаби и тогава те я попитали- как го направи? А тя им казала, че виждала,
как са я окуражавали да се измъкне от дупката. Те щом чули това се смутили,
защото само те знаели, че не са я окуражавали, а са и казвали, че няма да стане
и ще остане за винаги в дупката. Жабата, която подскачала толкова дълго време
била глуха и слава Богу, не чувала реалните им думи, а вярвала в това, което
мислела, че и казват.”
Единствено учителката ми в
курсовете преди да завърша ми казваше, че много харесва начина ми на писане и,
че ще е добре да се насоча към писането, но като войнствено настроен младеж, аз
не обърнах внимание на думите, а исках да съм нещо като самурай, но не на
писането а на боевата линия.
Да бях започнал да си драскам,
но за книги мисля, че не бях достоен точно аз да пиша. Както и да е-това време
отмина.
През 2008 година вече бях се
научил да пиша на компютъра макар и с един пръст и така, след като се роди
идеята за книгата ми „Африка в моето сърце” започнах да пиша направо на
компютъра си. Понеже съм от тези хора, който нямат такава нужда да се похвалят
на някого, какво правят-просто си пишех книгата. От една прочетена статия се
роди идеята и стана много сполучлива. През годините съм си я прочитал много
пъти и дори съм се питал, това аз ли го написах все пак?
Не намерих съмишленици, а не
съм ги търсил по никакъв начин, защото това, което правя знам, какво и най-вече
знам, как да си го направя сам. Продължавах да пиша и се питах, какво ще стана
и с тази книга? Дали и тази книга така ще остане само написана и никой няма да
я види, както другите ми книги до тогава? Но въпреки всички неизвестни ми
въпроси до този момент се появи странното усещане, че по тази книга ще има
филм. Попитах се, как е възможно това след като тя нито беше готова, нито някой
проявява интерес. Е налагаше се да я завърша, защото ме изгаряше от вътре. Това
бе единствената книга без чернова преди това, а направо на компютъра съм си я
набирал. Нямаше по щастлив от мен след като я завърших. Корицата също беше
много интересно замислена с един самолет.
Но в началото на текста споменах
за жабите, защото виждах пренебрежението на познати те ми и как дори не си
мръднаха пръста да пожелаят да прочетат нещо от мен. Сега, когато съм известен
автор, отново се сетих за жабите, защото аз винаги продължавам да подскачам и
да се стремя към моя си връх. За това не съм спрял да пиша дори и да съм
написал бестселър.
Въпреки, че тази книга бръкна
толкова дълбоко в душите на стотици читатели,
аз не се ангажирам с прогноза до къде ще стигне, но с тези темпове, тя
наистина ми надмина очакванията и за това благодаря на всички, който не ме
подкрепиха и не прочетоха книгата ми. Благодаря на енергията в мен, която обаче
ме запази и закриля да не се откажа и ето ме днес с гордо вдигната глава и
16-сет книги зад гърба си, а тази година след
3 месеца навършвам 33 години и думите на Елка Стефанова излизат винаги:
‘Станеш ли на 33 чудесата се
увеличават по 33’….
