Здрвайте днес ще ви представя още един от гост авторите на книгата ми "Христо то Лясквовец и Приятели" това е Майк Рам. Един човек от когото продължавам да се уча на различни тънкости, когато ми скимне на мен. Благодаря ти, Майк, че участва в книгата ми.
Балансът
 |
| Майк Рам |
Знаете ли защо монасите
в манастирите прекарват толкова много време, работейки на полето и изработвайки
с тежък труд храната си? Не бях се замислял сериозно над този въпрос, но
наскоро получих един отговор, който ме накара да се замисля над това колко е
важно да умеем да балансираме някои на пръв поглед различни и дори
противоположни качества и ме провокира да напиша този текст.
Преди известно време
посетих един семинар, където водещият ни разказваше за хората, които търсят
духовно или интелектуално развитие. Според него има хора, които изпадат в
едната крайност постоянно да търсят нови знания и нова информация, както и
такива, които се стремят към някаква механична практика, без много-много да се
стараят да разбират нейния смисъл. Прекалено голямата духовност според него
води до шизофрения, а прекаленото отдаване на практиката - до фанатизъм.
Като чух това веднага
започнах да се сещам за хора, които попадат в едната или в другата категория.
Познавам млади хора, които се изживяват като бунтари, но изобщо не се опитват
да вникнат в духовните, психологическите или икономическите причини, които
движат нашето обществото. Те са изключително активни в действията си и толкова
праволинейни в убежденията си, че не признават никакви чужди мисли и идеи. Нещо
повече - намират ги за вражески и започват да се борят срещу хората, които ги
споделят. Това е истински фанатизъм.
Други пък постоянно
четат, търсят своя духовен път, посещават семинари и лекции на международно
признати гурута, но не правят нищо, за да променят живота си и са постоянно
нещастни, болни и сърдити на целия свят. Някои успяват много добре да прикрият
своята пасивност и разочарование от неуспехите си в живота зад изкуствена
усмивка и цитати на мъдри мисли. Един мой приятел използва за тях израза
“позитивните лузъри” (от английски “loser” - губещ, загубеняк). Не съм
психиатър и не знам със сигурност дали това наистина е шизофрения, но
определено мисля, че не е на добре.
Признавам се, че видях и
себе си донякъде в тази роля и това ме уплаши. Разбрах, че трябва да направя
някаква сериозна промяна в живота си, за да не стана истински шизофреник.
Очевидно истината е в
баланса между тези две крайности. Лекторът на семинара даде един много хубав
пример с монасите в манастирите - те разделят времето си поравно между двете си
основни дейности: духовно развитие - четене на книги, молитва и медитация - и
тежък физически труд на полето, където сами отглеждат храната си. Не мисля, че
всеки от нас трябва да живее точно по този начин, но със сигурност трябва да се
научим да балансираме между духовното и интелектуалното си развитие от една
страна, и физическата работа, прилагането на практика на усвоените знания и
умения. Само така, опазвайки този баланс, можем да си гарантираме здравословен
и щастлив живот.
Темата за баланса ме
завладя и започнах да си мисля и за други неща, които трябва да поддържаме в
равновесие в живота си, за да се запазим здрави физически и душевно. Не
случайно още на същия семинар лекторът даде още един пример, в който открих
идеята за баланса отново.
Всички знаят притчата за
полупразната и полупълната чаша. Нашият лектор тръгна да разглежда чашата като
алегория за нашия ум. Когато чашата е пълна, човекът е “умен”, тоест
пълен със знания. Какво обаче означава това? Това означава, че за тези хора е
дошло времето да споделят своите знания и постижения, тоест да започнат да
изпразват чашата и да станат “глупави”. “Глупавите” са онези, за които
чашата е празна. Те са хора, които нямат достатъчно знания в дадена област и
имат нужда да ги усвоят и да запълнят своята чаша. Логично балансът в това
отношение е постоянната смяна на състоянието от “умен” към “глупав” и обратно.
С други думи, човек трябва постоянно да се стреми да научава нещо ново, да
усвоява нови знания и умения в дадена област, но в момента, в който постигне
майсторство, тоест чашата му се напълни, той трябва да започне да ги споделя с
другите, а след това - да потърси друга област, в която отново да стане
начинаещ.
Кръговратът тук е
следния: човек решава да започне да се развива в дадена област, която е нова за
него (нали никой не се е родил научен!). В този момент той е “глупав”, неговата
чаша е празна и ние го наричаме “чирак”. Предстои един дълъг процес, в
който той изучава занаята, попива нова информация, усвоява нови умения и в един
момент чашата му се напълва. Човекът става “умен”, започва успешно да
практикува наученото и да печели от това. В този момент го наричаме “специалист”.
По-късно, обаче,
натрупаните знания (и самочувствие), пълната чаша, му пречат да научава нови
неща, а практикуването на една и съща дейност става еднообразна и започва да
води до рутина и до загуба на интерес. В този момент неговата роля е да започне
да изпразва чашата и да стане “глупав” отново. Тогава той става “майстор”
и започва да предава своите знания на по-младите, на онези, които тепърва
тръгват по неговия път. След като изучи достатъчно последователи - нови
“чираци” - единственото, което може да направи, е да потърси нов път на
развитие, нова област на знание, нова професия.
Тук е важно да се
отбележи, че състоянията “умен” и “глупав” са просто термини, в които няма
някаква умисъл за обида. Всяко от тях е добро за даден момент. Когато човек
успее да намери (или поне да започне да търси) баланса между двете и ги редува
- това е добре за него. Ако остане в едно състояние твърде дълго - това вече е
опасно, независимо дали ще се нарича “умен” или “глупав”, “майстор” или
“чирак”.
Първия път, когато чух
това, ми се стори много странно, но малко по-късно осъзнах, че може би това
действително е правилния и балансиран път за развитие на човека. Има хора,
които успяват да минат по този кръговрат по няколко пъти в живота си. Има и
такива, които не успяват за един живот да стигнат до позицията на “специалист’
или “майстор”. А има и такива, които си мислят, че са родени “майстори”. Всеки
решава сам за себе си дали да тръгне по този път или не. Аз, например, осъзнах,
че вече съм направил един кръг и сега съм в началото на нов.
Повече от 20 години
работих в областта на информационните технологии. Бях програмист - чирак,
изучих занаята, станах “специалист” - работих в големи компании като мениджър
на проекти и накрая станах “майстор” и започнах да преподавам всичко, което бях
научил през годините на своите по-млади колеги. В един момент установих, че съм
изчерпал почти всичко, което мога да получа или да дам в тази област и започнах
да се занимавам с маркетинг и комуникация - станах отново чирак и започнах
отново да се уча. Убеден съм, че скоро ще имам самочувствието на специалист, а
един ден бих могъл отново да стана майстор и в тази област. Това ме мотивира
силно да работя над себе си, а усещането за баланс ме прави щастлив.
Следващия пример е бил
винаги пред очите ми, но никога досега не бях го виждал в светлината на идеята
за баланса. Баща ми е човек, който страшно много обича да го черпят и да
получава подаръци. Понякога дори съм си мислел, че е по-възпитано любезно да
откажеш поредната покана да пийнем по една ракийка, отколкото да приемеш и да
откараш цяла нощ на гости на някой приятел. Спомням си, че майка ми винаги се е
възмущавала от тази “слабост” на баща ми и все го ръчкаше да се прибират
по-рано у дома.
Сега, обаче, започнах да
гледам на нещата с друго око. Баща ми живее в едно забравено от царя и от Бога
село, в което няма никакъв транспорт, а хората са всички на пенсионна възраст.
Когато им се наложи да пътуват до града, за да си напазаруват нещо или да
отидат на лекар, всички се обръщат към баща ми с молба да ги закара с неговата
кола. И той никога не отказва. Баща ми е толкова добродушен, че е готов винаги
да помогне на човек, стига да може. И тук идва мъдростта на баланса: не можеш
само да даваш или само да получаваш - за да водиш добър и смислен живот, трябва
да умееш да ги редуваш. Ако само даваш, ще се изцедиш и ще загинеш. Ако само
вземаш, ще се превърнеш в търтей и ще се пръснеш (образно казано). Затова е
нужен баланс.
Даването прави човек
щастлив. Когато помогнеш на съседа си, си направил нещо полезно и това те
изпълва с удовлетворение. Важно е, обаче, и да умеем да получаваме. Това прави
другия човек щастлив. Когато ни дават подарък много хора казват: “Ама моля те,
нямаше нужда, не биваше...” Така отблъскват любовта и благодарността на другия.
Това е позитивната енергия, с която нашите близки и приятели искат да ни дарят
и не бива да я отхвърляме. Подаръкът трябва да се приема винаги и с чувство на
благодарност, защото така приемаме и любовта на ближния.
Сега разбирам защо баща
ми е здрав физически и духовно - защото спазва закона за баланса в отношенията
си с хората и редува даването с получаването. Винаги е готов да даде от себе си
на другите и винаги приема онова, което те му дават в замяна.
За следващата проява на
баланса предполагам, че всеки от вас ще намери пример. Спомнете си разговор с
човек, който постоянно говори и от него не можете да вземете думата. Как се
чувствахте тогава? Почувствахте ли се недооценен, недоволен, непълноценен?
Усетихте ли досада от постоянното бърборене на другия, беше ли разговорът
пълноценен? Едва ли.
А сега си спомнете друга
случка, в която е трябвало да общувате с някой мълчаливец. Опитвате се да
завържете разговор, а вашият събеседник постоянно мълчи или отговаря
едносрично. Както се казва, опитвате се “да му вадите думите с ченгел от
устата”. Беше ли приятно това общуване, почувствахте ли се доволни от
разговора? Съмнявам се.
Законът за баланса важи
с пълна сила и в общуването между хората. Умението да редуваме споделянето на
своите мисли с внимателното изслушване на отсрещната страна е ключа към
успешния разговор и поддържането на добри отношения както в бизнеса, така и с
приятелите и с най-близките хора. Проблемите в общуването идват когато единият
говори твърде много, другият мълчи твърде много или просто не се слушаме
изобщо.
Понякога да поддържаш
баланса в живота си е трудно, но е важно. А когато успееш, чувството е много
приятно и удовлетворяващо. Балансирането между учението и практиката, между
вземането и даването, между говоренето и слушането, е онова, което ни развива,
онова, което ни дава удовлетворение в живота и ни кара да се чувстваме
пълноценни. Който го постигне, е истински щастлив. Нима не се стремим всички
към това?
