.jpg)
Не че точно аз трябва да говоря
за това, но на мен ми се случи всичко това сега. Сякаш излизането на книгата от мен ми нанесе щети, защото аз исках да и дам живот/понеже само аз бях поставен
да го направя/, но се оказа доста болезнен процес. Изтръгването на книгата от
мен ме вкара в пустинята на моята болка. Вместо да се чувствам добре от нейното
завършване и излизане на пазара, аз се чувствах повече сам и ме болеше от
когато и да било. Това се оказа, нещо непонятно за мен тъй, като съм мъж и не
раждам деца/физически/, но на написаната книга от мен съм създател и аз я
родих. Сякаш само аз бях човек, който можеше да я създаде и след като тя излезе
аз се чувствах изпразнен от съдържание, както една майка с нетърпение чака своята
рожба 9 месеца, а аз я писах близо две години. Не знам дали това е част от пътя
ми, но се наложи да благодаря за след тая родилна депресия в която изпаднах,
защото само чрез освобождението може да се намеря отново.
Както през годините съм чувал,
чел и гледал по филмите как жените след като родят имат нужда да бъдат
обгрижвани от мъжа си и да получат най-доброто обслужване, до пълното им
възстановяване, което обаче така и не настъпва. Защото жена родили веднъж тя
автоматично остава свързана с детето си. Така и аз понеже създадох това дете и
то замина с голямата лодка да намери своя бряг по пътя на живота аз се оказах
слаб и сякаш имах нужда да поплача на рамото на жената, която обичам, но нея я
няма. Чувствах се безпомощен, но не и щастлив, че се роди това произведение и
заради това не мога да го сравня с нито една моя книга до сега. Не знам, защо
дори правя такъв паралел между физическото раждане и онова изтръгване от мен
което почувствах, но мисля, че нямам по-добро обяснение на случващото с мен. Не
съм жена за да говоря така, но сякаш съм толкова добре запознат със след
родилната депресия в този момент. За три дни в, който бях в това непознато
състояние аз наистина плаках и чувствах оная празнота и изчерпаност и липса на
витамини в мен, че се чудех как да избягам от себе си. Времето беше дъждовно и
нямаше как да направя своят преход в гората, който много ми помага да „проветрявам
главата” си за да не изпуши.
Но както не познавах това
състояние на 4-тият ден след разходката и „проветряването” си възвърнах онова
познато състояние на мир в себе си, защото по време на писането на книгата бях
наистина най-щастливия баща на тази земя. Поканил съм в живота и жената и
детето за да се опитам да пресъздам същото усещане на творчество само, че
пренесено в живия живот.
Дори днес говорих с една млада
поетеса и казах: Защо трябва да изживея
това първо с книгите си и чак тогава с детето си? А тя ми каза, че: „наистина по някакъв начин съм благословен
да го усетя сега, защото много родители дори и с деца, не познават това
чувство. И за теб това не трябва да е бреме, а прекрасен и осъзнат дар, защото
такива приятели искам да имам сред себе
си, защото това е нещо уникално и дефицитно между нас. Въпреки, че един родител
не иска по никакъв начин да пуска рожбата си по далече от една ръка разстояние, теб за това те боли. Благодаря ти, че си ми приятел и сподели своят
житейски дар и бъди благословен, а не се чувствай орисан с тази красота в
сърцето”.
Докато пишех това с нея се
разплаках/защото съм чувствителен/ макар тя да не разбра това, но ми олекна
признавам си… и продължавам нататък.
