Знам,че я ОБИЧАШ!

                                                   Знам, че я обичаш.

Иначе няма да си с нея. Но да я обичаш не е достатъчно. Трябва да умееш да я караш да се чувства обичана и желана в точната доза.

Спомни си какво изпита, когато я видя за първи път. Тя бе всичко, което искаше. Всичко, за което бе мечтал някога. Погледът й, духът й, нейната независимост и сила, мечтите й... в нея има нещо, което не беше срещал в друга жена.

Но най-вече те плени със своята детска наивност. С доверието, с което те гледа, всеки път когато е пред теб. С начина, по който ти се доверява. С това, че не се преструва. Че е истинска. Че е себе си. Не убивай това в нея. Не „убивай“ самата нея.

Начинът, по който се държиш с нея, определя начина, по който тя вижда себе си. Не й позволявай да си мисли, че нещо в нея не достига. Не й позволявай да се подценява и принизява. Не й позволявай да забрави красотата, която носи в душата си. Никога!

Не се опитвай да я променяш. Не се опитвай да я моделираш. Не я „убивай“. Тя ти подари сърцето си. Пази го. Откри душата си за теб. Не я тъпчи. Подари ти мечтите си. Не ги опорочавай. Бъди до нея. Приеми я. Усети я. Но не я променяй. Не я „убивай“.

Тя няма нужда да бъде "поправяна". Иска само да бъде разбирана. Чувана. Усещана. Не я карай да крие чувствата си. Не я карай да се срамува от сълзите си. Не я карай да маскира слабостта си.

Позволи й да бъде себе си - ранима и корава, наивна и зряла, дете и жена. Позволи й да бъде това, което е - несъвършена, различна, истинска.

Затова, ако я обичаш, не я „убивай“. А просто и  служи от сърце, докато я обичаш.

                                                                          Взето: От нета.

Цветница в осъзнат вид!

Одисеята на Един Цветан на Цветница,сиреч Христо!

Преди цели 36 г. след като съм бил роден вече, желанието на родителите ми било да ме "кръстят" на баба ми Цвета(прословутата свекърва). Така първото ми име е Цветан и няма, как да подмина Цветница, но дядо ми 'се напил'(сефте не му е било)и не могъл да преживее факта, че ще ме кръстят на баба ми, а не на него(Христо), и на другата сутрин "хванал" комшията и с "връзки" отишли в "общината" и ми сменили името от Цветан на Христо.

И какво да ви кажа няма как да подмина нито Цветница, нито Коледа... И понеже съм смесица от имена(явно), се е отприщила една вълна в мен да открия още много такива, и повярвайте ми доста смесица намерих... (но за това друг път)! За сега Живи и здрави да сме и да Илядим! Това беше сутринта когато отидох до църквата да взема върбови клонки и да накича къщата за здраве и берекет...а когато се прибрах получих един изключителен дар,който ме докосна без да ме е „пипал“.

Става въпрос за една притча, която на пръв поглед не е нещо,кой знае какво, но: някак много голяма прилика установих веднага когато е съзрях и прочетох. Ей за това не вярвам във факта, че човек „трябва“ да стои и да бездейства, изтичайки дните му през пръстите му. Или пък спяло да вярва, че „каквото му е писано“ на всяка цена ще му се случи... Дрън-дрън. Няма такова нещо „като каквото ни е написано“ и според мен има такова, каквото сами си „забъркаме“ и после ще си го сърбаме, от колкото сляпо да вярваме „в църквиянския вирус“ каквото "е писано".

...Замислих се, как ако не бях предприел поредната своя инициатива и не се бях стегнал след първата загуба на вложения в бизнеса, и не се бях съвзел дали до сега бих бил така уверен в себе си, ако мислех,че ми е писано да се проваля/м. О,не! Нищо подобно. Желязната ми самоувереност няма нищо общо с онзи празен и бездушен ход. За това сега ще споделя онази притча, която ме разтърси, докосна и сякаш е доказателство, че всеки сам живее върху собствения си акр от диаманти. Стига да може да ги изкопае, осъзнавайки живота,колко е ценен и без тях

(поучителна притча)