10 години "Африка в моето сърце"

Изминаха 10 години от написването на първата книга „Африка в моето сърце“.

Знаете ли какво правят достигналите до тайната на сърцето?
Мълчейки, говорят... За това ще помълча след написването й!

Може би няма да излъжа, ако кажа, че докато не спрях да отлагам себе си, не тръгнах напред. Макар и бавно. Може би в онези времена имах нужда от ментор - който да ме води, да ме насочва, да ме коригира... но не намерих такъв в човешки облик. Може би жалко бе тогава, защото „всички“ за които четях имаха по един такъв. Минаха много години когато разбрах, че все пак имам ментор и той не е само един. Но и слава богу, че не е в човешки облик, че те напоследък се измятат от модела си на поведение, и които ги е следвал сляпо-само защото си е мислел, че това е „правилния път“... са потъвали с тях.

Радвах се неистовo когато разбрах, че не мога да следвам никого, защото си имам свой път, правя това, което обичам и това ме приближава само до хора, времена и събития, които резонират с мен и могат да са част от Светлината по пътя ми. Всичко друго да запълва времето и живота на другите. Достатъчно „бедни душици“ има на света, които имат нужда да бъдат запълнени, да бъдат спечелени, да бъдат поласкани... да бъдат номинирани!

Трудно ми беше. Трудно започнах. Бях изключително несигурен в себе си. И как да е по друг начин след като точно тогава започнах да се уча да пиша на компютъра си сам. Питах тук-там всички ми се направиха „на важни“ и ми отказаха, да ми покажат как става. Сякаш само това чаках. Започнах сам. Дали имах потенциал не знам, но нищо не ми пречеше да опитам да видя в края на краищата мога ли да се справя с поредното предизвикателство, което стоеше пред мен. Най-много треперех след като напишех няколко страници директно в/у файла си и после не знаех как да го запаметя. Така дълго време файловете ми стояха отворени, докато не разбрах как да ги запазвам, затварям и когато ми потрябват да ги отварям и пиша наново. Добре, че едно от първите забивания на компютъра ми не „съвпадна“ с отворените файлове по книгата...че иначе никой нямаше да я прочете в сегашния и вид „Африка в моето сърце“ – повярвайте ми. Треперех, защото ако я бях почнал на листове или в дневник, и после я набера на текст щеше да ми е все тая. Щях да имам от къде да я препиша - дори да не запиша файла. А тук нямаше от къде, защото това бе първата книга написана от мен и набрана директно на компютъра ми - laptop HP 6730s.2008 година беше чисто нов и не веднъж съм го разказвал, че малко след като го купих от МОЛа в Търново от магазин Технополис паднах по стълбите с него, а майка се ушашка. Всичко си беше по местата при мен и с компа, защото беше в кутия и добре опакован. Това фактически му беше „бойното кръщене“. Едно падане и много писане.

Щом онази идея за романа пресече Умът ми-не веднъж, значеше че  скоро ще е на Път да пресече и Животът ми! И го направи. В книга!

Разходките сред Природата ми помагат винаги, защото с НЕЯ имаме не -формален договор, чрез който аз се уча, а тя ми преподава (безмълвно- насочвайки ме). Размяната на Любов м/у Природата и хората винаги е предизвиквала съзидателните сили и на двете страни. Природата не е безразлична към нас, и призовава нашите дарове в замяна на своите - такава е реципрочната същност на живота и творческия процес. Така разбрах, че тя е навсякъде и, че движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по някаква причина, повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказват от него и не разбират фактически на какво са способни преди да опитат. И вместо на по-голяма възраст да сме отработили много от неудачите си, ние ги оставяме да ни дирижират живота... Добре, че регулирах това!

Началото бе много трудно - за мен и се усещаше неестествено. По средата се изискваше много усилие, защото навикът все още не  бе пуснал корени в мен. Но в третата си фаза това се превърна просто в един навик, който ми се случва всеки ден. От тогава насам.

Така тялото ми (въз)приема информацията, която ми се изпраща чрез всяко направено действие(в тази посока), и го трансформира в уменията, които се отключиха в мен и после излезе, че не съм си „губил времето“... Тогава защо да бързам, защо да следвам чужди модели, чужди грешки да повтарям под предлог, че биха ми спестили „време“ да не правя своите. Защо да „гледам“ в страни и да копирам. Това е пагубно и се радвам, че не го последвах. Но все пак се учех от Нещо - Природата, която е късче от Вселената. Тя ми показа, че всеки от нас има различно - равен старт в живота и следователно стига до различно място. Обаче дали всеки иска да е „на върха“(и кой връх по-точно), не знам, но разбрах, че моят път може да е 100 пъти по-дълъг от на другите, които са имали илюзорна преднина пред мен и въпреки това аз нито за миг не се обезкуражих да опитвам... И може би с времето ще им покажа на всички, които не са ме разбирали, присмивали са се на труда ми, че: си дадох сметка, че не винаги времето е показател за това, кой колко е напреднал, а по-скоро качеството на вложените ми усилия, които вече получиха своята награда. Да напиша поредната си книга... „Африка в моето сърце“- 2008/2018!

Само сред Природата намирах онова място за онази частица време, в която да пре-бъд-вам с цялата си Душа докато творях книгата си. Така първата ми любов се появи много след като бях написал доста от книгите си и са зад гърба ми... и не е свързана този път с човек. А с книга! Обичам я! И може би заради това „и провървя“ с преводи на чужди езици. За тези 10 години книгата е преведена на италиански, испански, френски - а английския зацикли от 4-5 години. Всички преводи са направени от благодарност към мен и са на добра воля-осъществени от преводачите. Никой не се е „ангажирал“ специално с мен заради творбата ми, за което все пак им благодаря...

Като диамант, завит в дрипава кърпа съм се чувствал години наред, преди да срещна Любовта!

Освен това за тези 10 години се появиха и другите две части, за които не знаех, че ще ги има. Така самата книга се разгърна в трилогия „Африка в моето сърце“ и стана тя – каквато стана. Втората се оказа „Завръщането“, а трета е „Силата на пръстена“... и някак си регулярно за това време излязоха и те. Как, защо и по каква причина – не знам, не ме питайте. Но винаги се замислях в/у онова което четох от Елизабет Гилбърт от книгата й: „Магията да твориш“. Ще го перефразирам. Благодаря на Творческия процес, че ме изчака „аз да узрея“, за да ми „възложи“ тази задача да я напиша книгата и подпиша сега с моето име. А не да я даде на друг - отлитайки от мен, за да я реализира друг подпис. Така от Елизабет разбрах, че това се случва и след години си дадох сметка, че дори си нямам и на идея какъв ужас щях да изпит(в)ам ако някой друг бе написал „Африка в моето сърце“ просто така под носа ми. Не, не се случи!Радвам се, че точно този период от живота ми беше плодороден и не съм имал никакви „спънки“ относно главното проследяване на историята в книгата ми. Обаче да си призная нещо. Това, че пишех през годините далеч не съм си мислел, че от това ще „излезе“ нещо или пък ще съм издаван автор. Защото усилената работа на творец в България не гарантира успех в това поприще... За това не чаках „да стана“ известен, че да ме превеждат, а изходих от „вече съм“ и задействах всякакви механизми познати само на онези „от Другата Страна“. И така никой не вижда какво всъщност получавам от това вдъхновение, което е моят живот...Романът чисто и просто бе видян като филм в главата ми и след това разписан в книгата ми „Африка в моето сърце“...

Само така не се чувствах сам и неразбран по отношение на онова, което изживявах докато правех това, което обичах - пишейки романа си. Защото никой не ми бе казал, че мечтите ми „трябва“ да са разУМНИ и свързани с драскането!

Вече 10-сет години изминаха от написването й някак неусетно и помогнах на много хора да издадат своите „рожби“, защото това беше част от една от клаузите на „неформалния договор“. Ще ти помогнем, но после ти сам ще помагаш на другите(за това помагам на много хора, без да искам отплата-защото аз вече съм си я взел!!!). Това сега ми прилича на друг такъв договор, които „сключих“ със създателя на „Метода Силва“ - Хосе Силва. Ще мога да изкарам курсовете му(защото тогава ми бяха доста скъпи-като цифра), само ако обещая, че всичко това, което първо прочета, после видя с очите си и прилагам от дълбините на душата си, ще се осъществява и ще съм в полза на човечеството. Да факт е това от години. Движението е изкуство, което всеки един от нас владее но по някаква причина, повечето от нас, на някакъв етап от живота си се отказваме от него и не разбираме фактически на какво сме способни.

За това се забавлявам и ако излезе „нещо“ от това добре дошло. Ако ли не пак добре и т.н..

P.S.: „Не ме е грижа за Светския ти Успех, това е само твоя грижа. Не бива да се тревожиш за оцеляването си. Истинските майстори са избрали да живеят, вместо да оцеляват. Дерзай, прави, каквото наистина обичаш, не прави нищо друго. Разполагаш с толкова малко време. Как е възможно да пропилееш само миг, правейки нещо, което не харесваш, само за да оцелееш? Това не е живеене, това е умиране.”

                                                                                      Нийл Доналд Уолш

Едно цяло в 100 думи!

"Надеждата е врата към вярата, вярата е врата към знанието, знанието е врата към творчеството, а творчеството е врата към опита. Опита е врата към самоизразяването, самоизразяването е врата към установяването, а установяването е действащата сила в целия Живот и е единствената функция на Бога. На каквото се надяваш, в него ще повярваш, рано или късно; в каквото повярваш, рано или късно, ще го знаеш; което знаеш, рано или късно, ще го сътвориш; каквото сътвориш, рано или късно, ще изпиташ като собствен опит; което изпиташ като опит, рано или късно, ще го изразиш, което изразиш, рано или късно, ще станеш.  Това е формулата на Целия Живот."

                                                                                    от Нийл Доналд Уолш

Неповторимо изживяване!!!

Сълзите ми се сформираха още първия път когато гледах филма. Наистина не прилича на другите филми, който съм гледал до сега. От начало ми изглеждаше като някой евтина продукция, но…когато видях как един човек загубва вяра в себе си, после загубва всичко останало, как рови в кофите за боклук за храна за да може да оцелее. Всичко това е покъртително, страшно и дори смразяващо.

"Аз ревах много пъти когато го гледам и въпреки това повтарям…Намерих много прилики във филма  и поредицата от книги с мен."

Нито книгата, нито филма „Разговори с Бог“(от тук можете направо да я четете).След

като си счупва вратът в автомобилна катастрофа, загубва работата си, остава на

улицата, заживява в палатка в един лагер за бездомници. В най-трудния момент от живота на един сломен, ядосан, вбесен от безпомощност човек става нещо изключително. Бог му проговаря и го пита: „Готов ли си най-накрая да ме чуеш…? Стига ли ти толкова?“ Лежейки на дивана в новата къща под наем той заспива и всичко започва с шепота на един глас. След този глас започват серия от диалози с един сломен, озлобен и бесен човек…пържещ се в собствения си сос.

Бог ни говори, но ние настоятелно отказваме да слушаме, да чуваме или дори да си направим труда да млъкнем и да останем безмълвни и поне малко сами.

                                                                                                     Христо от Лясковец

автор и актьор

Следата, която Нийл Доналд Уолш остави в мен е неповторима. Той ми показа толкова бързо пътя по, който мога да вървя, че чак ми беше трудно да се престраша да тръгна… С тази лична драма, която му се налага да преживее направо ме „удари ток“. А всичко е толкова лесно…

Тук ще си позволя да спомена, че съм открил още една прилика: Ставането му в 4:00 часа сутринта за да пише(когато Бог му говори), ми прилича много на сутрешните ми страници, който пиша и аз точно в този момент. Това е толкова красива програма, че понякога съм като попарен от всички прекрасни съвпандения… Защото Той Е и Мой Бог!!!

Дали е случайност. Не, не е случайност. Така е предвидено да бъде!

Щом искам…

Щом искам да съм в компанията на някой(ако е написал книга, просто вземам неговата книга)просто го каня на масата си. Както съветва Робин Шарма да използваме книгите за да  вливаме в душите си вдъхновение и  надежда. Същото се отнася и до музиката. Тя така смело съпровожда живота ми и не зависимо къде съм тя е с мен постоянно. Дали съм на кафе, релаксирам в дома, правя йога, ходя на фитнес или просто се разхождам в гората(с изключение когато слушам само птичките).

Така съзнателно дадох старт  на поканите на хора оставили и оставящи ярка  следа в света и сърцето ми, а именно: Бенжамин Франклин, Пол Маккена, Уейн Дайър, Луиз Хей, Робин Шарма, Боб Дойл, Нийл Доналд Уолш, Айенгар, Парамаханса Йогананда, Хенри Дейвид Торо, Ърл Наитингейл, Ян ван Хелсинг, Наполион Хил, Дейл Карнеги, Ричард Брансън, Джак Канфийлд, Николо Макавели, Паулу Коелю, Естер и Джери Хикс, Уолас Уоталс, Венцислав Евтимов, Христо Маджаров, Слава Севрюкова, Петър Димков, Петър Дънов, Лидия Ковачева, Владимир Давидов, Михаил Михайлов, Венцислав Кираджиев, Елка Стефанова, Валди Събев, Карунеш, Енигма, Вангелис, Майк Олдфилд, Яни, Жан Мишел Жар, Пинчето, Мария Янакиева, Дейзи Патан, Даниела Капинчева, Майк Рам, Юлиан Карабиберов, Стефан Русев, Христо Стоянов…

Така няма нужда да доказвам на никого нищо. Каня си когото искам на масата ми и така се заформя нещо много лично да не кажа свещено за мен. Искам да се потопя в познанието им и просто разгръщам страниците на творците от който искам да черпя информация. Не насилвам никого да чете, но аз се стремя да прекарвам поне  половин час всеки ден в четене на книга, списание или нещо което ме интересува. Много пъти дори така се улисвам в четене, че не разбирам времето кога минава.

В същото време от такова общуване хоризонта ми се разшири толкова много, че вече нищо не е същото.  И по този повод ето нещо истинско:

„Умът разширен от нова идея, няма никога да се свие до първоначалните си размери.“

                                                                                                          Оливър Уендъл

Аз не искам да губя онази тънка следа, която ме доведе до тук. Да наистина като дете най-малко съм очаквал да стигна до белия лист, но това не означава, че сега ще спра. Може би като дете не съм все още съзнавал(или спомнил), какво съм се споразумял преди да сляза тук на земята, но и това отмина. Вече нещата са ясни, чисти и съм щастлив от този факт. Сега изглежда от страни, че съм станал такъв какъвто винаги съм искал да стана, но не е така. Просто на по късен етап стана осъзнаването ми и слава Богу. Поех 100% отговорност на живота си след като си отговорих на следния въпрос: „Как предпочитам да  прекарам живота си – в усилия да спечеля одобрението на другите, или в съответствие с моите истини и мечти?“ Веднага след като разбрах това пратих много неща „по дяволите“  или на майната им и продължих напред.

И относно това съм взел решение да създам и оставя след себе си с нещо ценно което бурята на времето няма да може да разруши.

А, защо плачеш сега!!!

А, Защо плачеш сега? 

Ако сте гледали филма „Разговори с Бог“/Conversations With God/ или случайно сте чели и една от книгите „Разговори с Бог“ може би ще знаете отговора ми…Но сега ще ви кажа, за да не се лутате. 

Бях страхливо дете и много ми беше трудно да потърся помощ от някого или от нещо. Така ми се струваше, че преминавах през всеки ден и дори нямам спомен как стана това, че днес съм тук. Може би Бог наистина ме е носил на ръце в онези трудни за мен моменти. Вървях и следвах пътя си понякога със затворени очи, защото не знаех какво правя тук. Чувствах се като непоканен и наистина ми беше странно. Когато прописах отново не срещнах никакво разбиране от никъде, но продължих, защото усещах вътре в себе си, че това е пътят ми. Продължих да вървя по пътя си и писах. Така стигнах до тук и продължих да пиша, защото виждах, че това наистина ми харесва. Да споделям всичко няма значение колко е значително или не е(за някого). За мен всичко е от значение. 

Отново днес гледам филма „Разговори с Бог“ и се разплаках на достатъчно силния момент за мен. „Да“. Това беше най-силното и стойностно „Да“ което някога съм чувал(и повтарял след това). На този миг още първия път се разплаках и от тогава всеки път това е нещо толкова прекрасно и „смазващо“ роговицата на очите ми със секрет наречен-сълзи. 

Когато му се обадиха от издателство „Хаптън Роудс“ за да му съобщят на Нийл Доналд Уолш, че книгата му е одобрена за издаване и е на път да стане издаван автор с тираж от 5.000 копия(първоначално), той седна на стола си и не можеше да повярва. Замисли се, какво ли ще стане с него когато близките му хора я прочетат. А от среща Боб Фридман от издателството му каза, че харесва неговият оптимизъм. Малко след като приключи разговора с издателя си, Нийл извика „Да“ и вдигна ръка със слушалката, която държеше и счупи лампата, която осветяваше това събитие. Това беше най-силното и стойностно „Да“ което някога съм чувал и повтарял веднага след това. 

 Разплаках се отново и отново се развълнува сърцето ми-признавам си, защото това наистина е велик Дар да чуеш, че книгата която ти я диктува „интуицията“ или Бог ще завладее света на мига. Още преди няколко години когато гледах този филм за първи път благодарих от сърце, че имам възможността да видя това и да го преживея. Пожелах си книгите на Христо от Лясковец да стигнат до всички точки на света и да знаят, че от този малък град се е родил такъв „обикновен“ човек с (не)обикновено перо и стил на писане. 

За мен е чест да бъда тук на тази Земя!!!