Резултатите
от дейността следва да се наблюдават непрестанно, а не да ги отчитаме „веднъж в
годината“...
Стандартното оборудване ни дава няколко
бонуса. Един от тях е нашия мозък.
Преди
много време в един материал бях чул, че мозъка е оприличаван като „неоткрит“ континент, който не е изследван още... Може би
му предстои или вече е разгадан, но информацията се прикрива... Тези, които са
в процеса на практикуване на различни практики,
даряващи ги с докосване до различни способности и развиване на талантите до
краен предел, не се показват толкова лесно. Сякаш
времето „да си гении“ е отминало! Сякаш всички позиции са заети от
древността от „великите персонажи“, но това не е така. Винаги има място за
всеки под слънцето, а илюзията с покатерването на стълбичката отново те поставя
„в рамката“ от която творческия ум бяга. И може би заради това той „бяга“
непрестанно, за да не бъде уловен и „наказан“ като награден с медал. Когато си
талантлив, и съответно „награден“ за своя блясък, се превръщаш в стълбичка, по
която други се катерят(не ти самия). Порастваш и „те глътват“ различни
институции, като „те награждават“ с много средства, а вземат взора ти,
светлината, свободата и накрая живота ти-доброволно. Защото искат все повече от
теб да създаваш, да показваш на какво си способен, защото „вече са инвестирали“
много в теб и ти не можеш да се откажеш жив!
Не
е ли това един порочен кръг на борбата ни за слава, известност, показването на
дързост и накрая намерила „своята награда“, впрегната в работа за някого или
нещо друго, но не и за самият идеал, с които човек стига до тук! Защо тази
лакомия така прогресивно ескалира в деградация, от колкото в градация! Защо
толкова лесно се подхлъзваме по банановата плоскост и се носим „свободно“ без
да знаем къде отиваме в един миг.
Няма
стандартни табели водещи ни към целта, няма упътвания как да бъде приемано
количеството, както и какво да правим с качеството! Няма топче след което да
бягаме, когато дъската по която ходим да се накланя, и то да ни води! Няма
определена поза, която да ни донесе щастие, когато седим и си мислим, че
бездействайки се доближаваме до нещо. Вярно, е че нито стреса, нито безделието
е значимо! Но, как да намерим оптималния верен път, който да ни води по пътя.
Нима и тук е важно да сме все в средата като в сандвич. Все да ни е комфортно,
все да ни е леко и да не се трудим... Вярно, е че няма нищо по-хубаво от това в
света да се освобождава усещането за реализиране на една, две или повече мечти.
Тъкмо както се казва, че една мечта по-малко ще тежи на света, защото вече е
факт! А от тук нататък, какво следва знае е ли се? Имаме ли предварителна
подготовка или все чакаме „мига“ в който
нещо ще успее да се реализира, че тогава да се започне „наново“ да се мечтае, да
се иска, да се създава нещо друго? Как го правите вие?!
На
скоро се роди една картинка от мен. Или мозъка се е забил в парче от стена, или
„някой или нещо“ е издялал определено количество от мозъка и го оставил така за
да се вижда. Малко изглежда като паметник така, но... аз бих акцентирал върху
парчето с форма на рибка, която е
шарено, различно и съвпада с ключалка. Ключалка, която се нуждае от ключ, който
„се търси“ всеки ден. Относително е дали всеки търси „ключа си“, но все пак... да
предположим, че търси! Кой и защо е издялал толкова от зида, за да покаже само
толкова от мозъка? А другата част кога ще бъде показана и от кого. Явно, е че
няма да е от същата ръка, която стандартно е дарила мозъка ни и може би е
разкрила тази част. Или по-скоро може да се формулира по следния начин: „Ами аз
свърших „малко от работа“(едната част която е свързана с това, да ви създам, да
ви покажа, че имате мозък, който „да ползвате“ по предназначение), а другата
част е от вас(макар и по-голямата част е ваша работа - да реализирате всичко,
онова което искате, да го направите по най-добрия начин, и да знаете, че е
важно да си отговорите на следния въпрос: Дали
мозъка е на половина показан или е на половина скрит?)!“
Освен
това, както бях казал, че малко прилича на паметник, няма да съм сбъркал.
Колкото повече я заглеждам картинката, толкова повече се замислям, колко ли
удара с чука и секача, са били нужни за да бъде издялана, тази част на мозъка!
Или Колко усилия са били нужни за да се разруши стената за да се открие част от
мозъка ни? Както и да се върти въпроса, все крайния резултат е търсене на
отговори. Но дали един живот е достатъчен за тяхното намиране?!!!
Изразяването
на персоналност в общуването, понякога е по-трудно заради бавния ритъм на
излияния чрез писане, но това показва влагане на мисъл, усилие, време и енергия
в изразяването и подчертания продължителен ефект върху самите нас! За това
мнозина се разпознават в написаното, както има и такива, които се чудят за
какво иде/става реч!!!
За
това е хубаво да не си мислиш, че никой не те наблюдава докато твориш. Защото
грешиш! Има един човек, който вижда всяка твоя стъпка, мисъл, и чувство. Това
си ти! За това не спирай!
