Показват се публикациите с етикет разпознаване. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет разпознаване. Показване на всички публикации

Няма връзка с АБОНАТА!

Реших преди 10 години да си направя „малък“ експеримент-когато единия ми бизнес „фалира“ и резултатът ме разтърси. ИЗТРИХ буквално от живота си „хората”, които нямаха време за мен - дори да ме изслушат когато ми бе „трудно“. Сигурно и вие познавате „много“ любящи и грижовни „приятели“, които винаги са там, без значение какво е нужно. Е, аз за жалост бях от Тях. Винаги съм ЖИВЯЛ, следвайки неписаното правило, че ПРИЯТЕЛСТВОТО е като ЦВЕТЯТА, за които трябва да се грижа добре - ако искам да разцъфнат. В противен случай „връзката“ ще изсъхне и много бързо „ще умре“. Затова съм влагал сила за да ПОДДЪРЖАМ приятелствата си. Винаги съм искал да намирам време за хората, на които съм държал. За мое огромно съжаление не винаги съм получавал адекватен отговор от онези, към които се погрижих. Така разбрах, че само тези, които наистина искат да бъдат в живота ми са там. Достойни хора винаги ще има в него...

Всичко това продължи и „лъсна“ когато един ден останах сам и разбрах, че съм се „раздавал“ за неподходящите хора. Най-накрая видях истината, която бе пред ОЧИТЕ ми през всичките тези години, но аз някак си съм оставал „сляп“ за нея. А освен това съм се заблуждавал. Хората не винаги са се отнасяли по начина, по който съм „ги третирал“ на пиедестал. Някой от тях останаха с мен само за да „използват“ моята доброта. Те се повяват - ВИНАГИ само когато имат нужда от мен.  Така, че направих „малък“ експеримент. Спрях да се обаждам. Да вдигам телефона на всеки по всяко време. Прекратих всякакви излишни „виждания“ и „чувания“. Напълно изчезнах. Покрих се. Просто исках да ВИДЯ със собствените си ОЧИ колко „мъртви растения“ съм напоявал през тези 10 години.

Жестоката Реалност ме РАЗТЪРСИ-признавам си. Тя „разби“ сърцето ми, но и разбрах, нещо за „хората“, които  уж бяха до мен през цялото време. Реших да „взема“ нещата в свои ръце и ЗАЧЕРКНАХ ОТ ЖИВОТА  си онези, „хора“, на които не им пука за мен. А на мен, защо да ми пука-когато и да било повече за тях?! Много от тях „смятах“ за истински „приятели“ - а те горките винаги са искали да бъдем „далечни познати“ - демонстрирали са ми го постоянно. Но съм се лъгал. Е, получих си заслуженото и сега съм Облекчен. Защото ПРИЯТЕЛСТВОТО ми с тях бе двупосочна улица за мен. Не може никой да очаква да ПОЛУЧИ нещо от мен, в замяна на тяхното НИЩО. РАЗМЯНАТА  ви е кофти - сделка.

Ако наистина те е ГРИЖА  за някого, ще намериш начин да бъдеш с него, независимо кой колко е зает-винаги съм намирал време за такива нещастници. Няма извинения, когато Държиш на някого или го обичаш. Вие бихте се „грижили“ за човека, защото вие го искате, а не защото някой ви „кара“ насила да го правите. И на Земята няма място, където бихте искали да бъдете повече с близък приятел, който се нуждае от вас. Така, че аз още тогава взех решение и РЕШИХ да сложа край, защото достатъчно съм се РАЗДАВАЛ за неподходящите хора, които не са в състояние да го ОЦЕНЯТ. Заслужавам да бъда заобиколен само от ПРИЯТЕЛИ, ПРЕПОДАВАТЕЛИ, УЧИТЕЛИ и КЛИЕНТИ, които искрено ме уважават и ценят. Нищо по-малко  от това!

Не ми се налага да вярвам повече „в спасителните“ отношения, които УВИ, бяха мъртви от самото начало. Уморих се да бъда „близо“ до хора, които никога не са имали и не са намирали време за мен-защото сякаш тяхното време е много по-ценно от моето. За това сега моето е по-скъпо платено от ТЯХНОТО, което е безвъзвратно загубено - към мен. Уморих се през цялото това време да се ПРЕСТРУВАМ, че всичко е наред, когато това очевидно не бе така. Така вече хората не могат да злоупотребяват с моето време, доброта и талант. Не отделям време на никого-повече, ако не видя някакво усърдие от негова страна, но не само за да „ме разпитва“. Изтрих от живота си „хора“, които ме „нараниха“, пренебрегнаха - когато имах някаква нужда - а те знаеха за нея, но никой нищо не направи, обърнаха ми гръб в трудните моменти... но винаги се появяват когато им е нужна моята ПОМОЩ. По-добре повече да не ме ТЪРСЯТ, защото дори няма да им вдигна телефона. Номера ми е само за лоялни хора спрямо мен. За другите - е толкова просто: забравете го. И да ви „нахраня“ с още нещо: клюките се „създават“ от завиждащите - мишки, разпространяват се от глупаците и на тях им вярват идиотите. Кой, как иска да се разпознава!

Предпочитам да имам ЕДИН лоялен и грижовен ПРИЯТЕЛ, които наистина го е грижа за мен, от колкото да прекарвам ЖИВОТА си с „хора“, които се ПРЕСТРУВАТ, че ги е грижа за мен. Качеството за мен е много по-важно от количеството - винаги и във всичко ще е така, благодарение на това се изкачих там където винаги съм искал да бъда. Нищо лично, просто не ми трябват повече „умрели цветя“... в моят оазис!

Изпитано: Христо от Лясковец-Христов
P.S.:Подобна статия тук: https://bit.ly/2zt534b

„неОткрития“ континент...

Резултатите от дейността следва да се наблюдават непрестанно, а не да ги отчитаме „веднъж в годината“...

               Стандартното оборудване ни дава няколко бонуса. Един от тях е нашия мозък.
Ако нищо не правим с него то той изглежда сякаш е опакован, циментиран и изглежда, че някой друг ни е „взел мярката“ и го е опаковал. Но това е заблуда. Ние нямаме нужда от „опаковане“, защото най-малкото, е че мозъка ни за да се развива, не му трябват „ограничения“, не му трябва кутия, стени или граници... Той има нужда от свобода, която предава по каналния ред, освободеността и следването на порива даряващ ни с яснота и сила...

Преди много време в един материал бях чул, че мозъка е оприличаван като „неоткрит“  континент, който не е изследван още... Може би му предстои или вече е разгадан, но информацията се прикрива... Тези, които са в процеса на практикуване на различни практики, даряващи ги с докосване до различни способности и развиване на талантите до краен предел, не се показват толкова лесно. Сякаш времето „да си гении“ е отминало! Сякаш всички позиции са заети от древността от „великите персонажи“, но това не е така. Винаги има място за всеки под слънцето, а илюзията с покатерването на стълбичката отново те поставя „в рамката“ от която творческия ум бяга. И може би заради това той „бяга“ непрестанно, за да не бъде уловен и „наказан“ като награден с медал. Когато си талантлив, и съответно „награден“ за своя блясък, се превръщаш в стълбичка, по която други се катерят(не ти самия). Порастваш и „те глътват“ различни институции, като „те награждават“ с много средства, а вземат взора ти, светлината, свободата и накрая живота ти-доброволно. Защото искат все повече от теб да създаваш, да показваш на какво си способен, защото „вече са инвестирали“ много в теб и ти не можеш да се откажеш жив!

Не е ли това един порочен кръг на борбата ни за слава, известност, показването на дързост и накрая намерила „своята награда“, впрегната в работа за някого или нещо друго, но не и за самият идеал, с които човек стига до тук! Защо тази лакомия така прогресивно ескалира в деградация, от колкото в градация! Защо толкова лесно се подхлъзваме по банановата плоскост и се носим „свободно“ без да знаем къде отиваме в един миг.
Няма стандартни табели водещи ни към целта, няма упътвания как да бъде приемано количеството, както и какво да правим с качеството! Няма топче след което да бягаме, когато дъската по която ходим да се накланя, и то да ни води! Няма определена поза, която да ни донесе щастие, когато седим и си мислим, че бездействайки се доближаваме до нещо. Вярно, е че нито стреса, нито безделието е значимо! Но, как да намерим оптималния верен път, който да ни води по пътя. Нима и тук е важно да сме все в средата като в сандвич. Все да ни е комфортно, все да ни е леко и да не се трудим... Вярно, е че няма нищо по-хубаво от това в света да се освобождава усещането за реализиране на една, две или повече мечти. Тъкмо както се казва, че една мечта по-малко ще тежи на света, защото вече е факт! А от тук нататък, какво следва знае е ли се? Имаме ли предварителна подготовка или  все чакаме „мига“ в който нещо ще успее да се реализира, че тогава да се започне „наново“ да се мечтае, да се иска, да се създава нещо друго? Как го правите вие?!

На скоро се роди една картинка от мен. Или мозъка се е забил в парче от стена, или „някой или нещо“ е издялал определено количество от мозъка и го оставил така за да се вижда. Малко изглежда като паметник така, но... аз бих акцентирал върху парчето с форма на рибка, която е шарено, различно и съвпада с ключалка. Ключалка, която се нуждае от ключ, който „се търси“ всеки ден. Относително е дали всеки търси „ключа си“, но все пак... да предположим, че търси! Кой и защо е издялал толкова от зида, за да покаже само толкова от мозъка? А другата част кога ще бъде показана и от кого. Явно, е че няма да е от същата ръка, която стандартно е дарила мозъка ни и може би е разкрила тази част. Или по-скоро може да се формулира по следния начин: „Ами аз свърших „малко от работа“(едната част която е свързана с това, да ви създам, да ви покажа, че имате мозък, който „да ползвате“ по предназначение), а другата част е от вас(макар и по-голямата част е ваша работа - да реализирате всичко, онова което искате, да го направите по най-добрия начин, и да знаете, че е важно да си отговорите на следния въпрос: Дали мозъка е на половина показан или е на половина скрит?)!“
Освен това, както бях казал, че малко прилича на паметник, няма да съм сбъркал. Колкото повече я заглеждам картинката, толкова повече се замислям, колко ли удара с чука и секача, са били нужни за да бъде издялана, тази част на мозъка! Или Колко усилия са били нужни за да се разруши стената за да се открие част от мозъка ни? Както и да се върти въпроса, все крайния резултат е търсене на отговори. Но дали един живот е достатъчен за тяхното намиране?!!!

Изразяването на персоналност в общуването, понякога е по-трудно заради бавния ритъм на излияния чрез писане, но това показва влагане на мисъл, усилие, време и енергия в изразяването и подчертания продължителен ефект върху самите нас! За това мнозина се разпознават в написаното, както има и такива, които се чудят за какво иде/става реч!!!


За това е хубаво да не си мислиш, че никой не те наблюдава докато твориш. Защото грешиш! Има един човек, който вижда всяка твоя стъпка, мисъл, и чувство. Това си ти! За това не спирай!