Много
хора не познават тялото и силата с което то разполага, а още повече ако са „завързани“
очите им. Дали пък всичко което е „завързано“ е това, от което се нуждаем?
Така започнахме...
„Седни или легни. Дишай дълбоко. С всяко вдишване и издишване
тялото ти се отпуска. Ти се унасяш все по-дълбоко и по-дълбоко...“
…започна одисеята през времето на
втората ми регресия.
...Оказах се жена с нежна кожа и стъпала. Облечен в някаква
бяла дълга дреха(като роба). На нея има „някакви неща“ нарисувани. А часовника тиктакаше в стаята. (Това сега го казвам, защото и двете регресии
бяха записани за да мога да „чуя“ след нея всичко онова, което не помня. А то
се оказа всичко, че все едно не съм бил там, и някой друг е говорил вместо мен.) Цвета на кожата ми се оказа светло кафяв.
Дали в този миг не съм в разширено състояние, за „да се случва“ всичко това! Много често гледам небето, сякаш очаквам
нещо от него...
Много трудно, бавно монотонно излизат думите от мен. Сякаш това
е някакво отнесено състояние в нереално време! А часовника тиктака!
...Оазиса е приел това превъплащение на това тяло. Вечерите
са много прохладни. Пребивавам в една маслено зелена „подобие на палатка“, а от
едната страна е на нещо като етажи. Всеки ден се оглеждам в оазиса. Годините ми са
трудно разпознаваеми заради времевите особености. Чакаме с голямо нетърпение всеки
миг да минат покрай нас хора с камили. Те всеки път разменяха това, което носят
със себе си за нашата вода, която им помагаше да преминат дългия път. Много
често ядяхме някаква каша със странен мирис и не много приятно за ядене. Но
когато тези с камилите идват при нас, тези с камилите носят нещо, с което кашата става по-добре. Ние сме боси.
Не знам защо това с което сме облечени и носим е толкова важно да сме с него
винаги. От пред на самата „дреха“ имам
нещо нарисувано. Има някакви „ръбове“.
Там където са ми гърдите е нещо правоъгълно, после надолу е нещо като обърнат отрязан
ромбоид-триъгълник. След това е нещо като пръстен и едно малко квадратче е най-отдолу.
Проекцията е нарисувана надолу. „Дядо“ казва винаги, че на всеки един на който
му предстои да вземе важно решение, трябва да бъде облечен с тази дреха. Защото
особено когато си жена е трудно да „разбереш“
от първия път кой път да избереш. Но когато си мъж имаш два варианта: да станеш
ловец, а другия е да „хванеш“ пътя с камилите! Докато си жена има „един избор“, но трябва сама да го
пожелаеш. Никой не може да те насилва да избираш вместо някого или нещо! Народа
се казва ХАУНИ от който съм част в този живот...
А часовника тиктака и
отброява времето си...
Слънцето поддържа духа ни още от създаването ни. И това: да
оставиш човек сам да избере – пътя си. Нищо, че нямаме „голям избор“ в оазиса. Защото и без друго сме заобиколени от пясък
и палми. Никой от тези хора от народа ми, които „познавам“ не знам да е искал
някога просто така, да иска да напуска родното си място, за да „иска да разбира“ какво е извън оазиса. Пътешестват
само тези, които „са избрани“ да пътуват с камили. Но тогава веднъж „приемеш“
ли това призвание не можеш да останеш повече в оазиса. Можеш да престоиш за
кратко, но след водопоя тръгваш с всички. Независимо, колко ти се къса сърцето „за родното място“. За това избора,
когато „бива направен“, то той остава за цял живот. Няма връщане назад. Нашия „лечител“ е моя „Дядо“(Дядо не е в онзи смисъл като баща на баща ти, който те е „създал“, а титла дадена ти от Племенен
съвет като „духовен сан“). Дядо има много бръчки по лицето. Когато някой е
болен от хората в оазиса, винаги първо отива да вземе вода, защото той казва,
че в тази вода, която се оглежда слънцето, носи слънце в човека. След
като Слънцето влезе, то започва да дава на тялото живителна вода за да
оздравее. Сякаш слънцето лекува, чрез водата, треската, страха и да помогне на
човека да направи правилния избор. При ХАУНИ няма такива заболявания както при „другите
хора“. Дори не знам, как умира човек. Никой никого не вижда как умира. Ние не го
изпращаме „умиращите“. Просто той
ляга на пясъка и е погълнат от него. Много от хората, които са от оазиса просто
излизат от него, когато „настъпи часът им“
и никога не се завръщат. Благодарение на
„Слънцето“ ние сме живи и здрави винаги до „нашия
край“! На вярата в Слънцето. А след това на водата в която се оглежда
слънцето....
А, часовника тиктака
ли, тиктака...
...Не знам дали това е „ритуал“
но ето един. Винаги палим огън и го поддържаме докато се появи „второто слънце“
през нощта. Мястото където пребиваваме, е толкова тихо и спокойно, че няма с
какво да го сравня. Шумът идва единствено от пустинния вятър, който се заиграва
с листата на палмите, и те издават тихо шумолене... Там е рай за всички нас.
Изживяваме всеки миг. Всяко дихание! Много често сутрин гледам към мястото
където пясъка се събира с небето. Гледам така сякаш очаквам някого! Някой
специално предназначен за мен. Питам всяка сутрин майка ми, защо мен никой не
ме забелязва. Защо с мен никой не говори? Тя много дълго не можеше да ми
отговори на този въпрос. Но един ден дойде един странник да търси вода в
оазиса. Никой не разбра от къде дойде той! Но това, което не можех да обясня с „моето
очакване“ сякаш сега с появата на този странник
ме изпълни някаква пълнота. Странното е тук, че няма нещо което да ме „подготви“.
Сякаш това е моя избраник, защото сърцата ни са свързани. Така той остана да
живее с мен в оазиса. Наложи се да си имаме свое подобие на нещо опънато с
6-7-8 въжета. Странното беше, че той мина през много „изпитания“ за да стигне
физически до мен. Трябваше да пътува с камилите за да разберат, колко истински
иска да е с мен тук. Трябваше да защитава оазиса. Трябваше а се научи да „пие вода“. Защото той си мислеше, че
като загребе от водата, че знае как се пие вода! А, водата се пие много бавно и
на глътки! А, не като него, да бърза да пие, а всъщност да остане жаден. За нас
това е най-големия дар от природата. Да знаем, как да пием водата, която е тук!
Тялото му беше слабо, но жилаво...
А, часовника си тиктака...
...Говорим за деца, но все още нямаме. Нямаме пречки пред
себе си, но той си признава, че го е страх. Мислил си е, че ще „преодолее“ този
страх, но не е успял. Дори далечното пътуване с камилите не му е помогнало за
да се справи с него. Уплашен е. Тогава се обърнахме към „Дядо“. Защото и
двамата знаехме, че когато един мъж го е страх, то той не се чувства мъж.
Изминаха още няколко „години“. Имаме
дете със зализана оранжева коса. Толкова „време“
го чакахме да се появи в нашия свят. Тя се казва СЕА!
То израства около нас само с една препаска и босо ходи навсякъде. „Дядо“ не дава до „определена възраст“ да
се „затварят“ краката. А, до този момент всеки един от нас стой бос. Ние се
къпем изваждайки вода от „Окото на Бог“,
но се къпем настрани. „Дядо“ беше
споменал веднъж, че преди „много време“
в предни поколения това езеро е било замърсено. И хората, които са пили от
него, преди да се разбере, какво става, са се отровили. Но някой нещо е
направил отново водата да стане чиста. Но никой не знае, как е станало изчистването
и кой е той. Както и никой не знае, кой
е замърсил водата.
А, часовника...
Живота ми продължи докато се изчерпи. Мъжете имат повече „бръчки“ от жените. Обичам това място. И
ми харесва да бъда жена. За мен е истинска чест да нося културата на това
племе, да нося спомена за слънцето и силата на водата...
И когато си
отворих очите, човека „правещ ми регресията“ каза: „Поне една кофа с вода да
можеше да донесеш да опитаме тук!“ Аз попитах: „Какво стана“? Защо все ме „тегли“
към пясъците...?
След няколко месеца:
Когато отидох при шивачката си и пожелах тя да изрази във
реалност това, което съм видял в регресията си, тя веднага се съгласи. Единствено
не я направихме толкова дълга(до коленете) защото взех решение, че мога да си я
нося като фланелка през ежедневието си... И малко преди да отида в Англия, тя
беше готова. А там я показах в снимките си за първи път. За втори път в
предаването в ефир по Видеоса-ВТ със заглавие: „Природна зона: Живот на заем!“
