Имаше време когато не всичко
беше така красиво, както сега. Да имаше познание по вселенските закони, но нещо
му убягваше. Беше ли възможно да е точно това да е причината да беше заседнал и
да не можеше и ред да напише дори в дневника си. Никога не му се беше случвало,
и това го наведе на мисълта, че трябва нещо да направи. Е, не че точно сега му
идваше гениална идея в главата, но може би този миг предстоеше.
Най-неочакваното нещо, което
можеше да се случи е да се разболее. За жалост и той не беше пощаден от
върлуващия вирус и единствен приятел му остана леглото. Кашлица, сополи, сълзи от безпомощност и
нежелание за храна бяха само част от признаците му. 8 дни беше прикован на
легло и най-дългото му разстояние което ходеше беше само до wc. През това време определени хора му се
обаждаха за да го попитат, какво става и защо никой не го е виждал?
Имаше своя миг на рестарт на
мозъчната си система и сякаш някакъв невидим товар му изчезна от плещите в
случая от мозъка. Явно не беше усетил, че задръстването в мозъка му е било част
от проблема със зациклянето на творчеството му. Не беше усетил, че работата му
по три проекта едновременно просто го беше завело в задънен тунел от който
нямаше измъкване поне за сега. Почивката беше толкова наложителна, че всичко
друго можеше да почака, въпреки, че до този миг това не беше планувано. Или по
скоро всеки път беше отлагано за неопределено време. Време за живеене имаше
колкото искаш, но време за почивка никога не оставаше. Така след физическата
почивка и мозъчната принудителна отпуска, той се чувстваше толкова добре, че му
идеше да литне от лекота, радост и благодарност. Така дойде денят за поредната
му изява след отмяната им поради боледуването му…
И така организаторите му изнесоха диван на сцената, а дори не знаеха,
за какво му е. Той беше излязъл по-рано от
хотела за да се разходи и отново дойде по-рано в залата. Погледна я и отново
нахлуха онези спомени на хиляди провали, несгоди и въпреки всичко това беше
достигнал предел на личностно развитие, което всеки мечтае, но не всеки е готов
да изстрада.
Седна на канапето и затвори
очи. За миг се насълзиха очите му,
защото ликуваше всеки път когато имаше такава среща с хора за да разкаже, не
живота си, а живота на един творец „спуснат“
и забравен, а всъщност е тук за да еволюира и да бъде себе си. Това беше
най-живата задача възлагана му някога от Вселената.
Писателя поканил случаен човек
от публиката и го помолил да седне на дивана до него и го попитал:
-Как се чувстваш, когато седиш
до непознат човек?
-Добре, господине.
-Представи си, че сме в парка и
седиш до непознат човек в парка?
-Радвам се, че все пак си
намерих място за да седна.
-Как се чувстваш, когато
изведнъж разбереш, че този човек е писател и е толкова известен, че не може да
се скрие от нито един поглед?
-Ето тук вече ми стана
неудобно, когато вие сте някой, а аз дори не съм постигнал нищо в живота си. Не
знам дори защо стана така, но сега след като мога да говоря с вас ми става
драго и се отпускам и не заичам както обикновено правя, когато говоря с
непознат.
-Ами да се запознаем Аз съм
Христо от Лясковец, а вие?
-Аз съм Жулиен. Вече приятели
ли сме?
-Не, защото това, че сме се
запознали не значи нищо. От много години давам да се разбере, че не това, че си
се запознал с човек може да те направи някой, а това, че си общувал с него и си
бил допуснат да бъдеш себе си пред него.
-Аз сега още повече се
отпуснах, господине. И въобще не се вълнувам толкова, че сте толкова известен,
а аз световно неизвестен.
-Радвам се. Ето сега можем да
бъдем приятели. Изживяхте своите 10 сек слава и като отмине тя идва ред на приятелството
ни с теб. Благодаря ви, за този дар.
Тази творба се роди докато
пишех сутрешните си страници по време на терапията ми „Art или Do“. Така личния ми
Ренесанс продължава…
