Днес(10.01.2013г.) отново имах
рядката Възможност да срещна Мишо Михайлов в Горна Оряховица до книжарницата до ГУМ.
Здрависахме се, защото аз се радвам да го видя. Защото Човек на неговата
възраст(72г.) оценява всеки един ден като Дар, че е видял Слънцето на Живота си
отново.
Няма да скрия, че ми се оплака
за първи път целенасочено, че не е добре, и че напоследък му е все по-трудно,
виело му се свят, паднал онзи ден, ударил си главата. Заболя ме от чутото,
защото аз мисля, че има много хляб в този човек. Дори ми се похвали, че срещнал
негов познат, който пребивавал в Испания и в интернет попаднал на статията ми
от сайта(ми), която е цели 5 страници посветена на него от мен. Това му беше
като Дар от Приятел за Приятел.
Докато чакахме моя човек да си
свърши работа в един магазин, ние поговорихме и колкото и да ми е неприятно
усещам, че силите му го напускат. За това винаги му казвам, че се радвам да го
Видя отново въпреки напредналата му възраст. Та той ходи „като кон“ и не се
спира. Той е Живата Спортна Библиотека
на град Горна Оряховица и не само. Но от много разговори съм забелязал онези
непроронени сълзи от очите му относно не зачитането му за човек от как се е
пенсионирал. Въпреки, че е Дал, толкова много на Града си с книгите си,
публикациите си, той си е останал Неоценен. Поради тази причина бавни и
качествено гасне. И днес отново каса с въздишка: „Аз няма, какво да губя, но те губят.“
Това отново ме наведе на
мисълта, че много от самозабравилите се „журналисти“ в околията изгубват живата
легенда, Човека с познанията за Спорт, Краеведство, История и т.н. не го
търсят, оценяват. Буквално не го използват, а той си отива лека по-лека. Гасне!
Много от хорицата си мислят, че все едно всичко започва от тях, и преди тях не
е имало никой, или нищо но грешат. За това много пъти съм чувал и аз самия съм
го заявявал, че в България не умеем да ценим Даровете си, полезните си
изкопаеми и хората, които са в основата на хиляди постижения прославили
българския народ навред. Дано се поправим навреме.
