Когато бях малък, бях влюбен в
цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше
любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко
представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.
Но след номера и дори малко
преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със
закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко
сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно,
че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би
могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква закадка.
Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато
бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах
един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми
обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно
въпроса:
–
Щом е дресиран, защо го оковават?
Не си спомням да съм получил
някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях
за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А
преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е
открил отговора:
Слонът от цирка не бяга,
защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!
Затворих очи и си представих
беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото
слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки
всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало
изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия
също… Докато един ден, един ужасен за
него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с
участта си.
Огромният силен слон, който виждаме
в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за
поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си…
-Всички ние сме
донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове,
които ни отнемат свободата. Живеем с
мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много
време, като малки, сме опитали и не сме успели. Така ставаме като слона и
си набиваме в главата:
„Не
мога, не мога и никога няма да мога…“
Растем с тази мисъл, която
сами сме си внушили. И за това никога повече не се опитваме да се освободим от
кола. Понякога, като усетим оковите и веригите да задрънчават, поглеждаме под
око колчето и си мислим:
“Не
мога и никога няма да мога…“
от Хорхе Букай
