Само ако знаех, какво ще гледам
„никога“ не бях отишъл да го гледам...Както и ако знаех, че стъклото ще ме
среже така подло и зловещо, не бих седнал на стола до масата и не бих си пил
кафето на това място. Но явно наистина не послушах интуицията си. Онова тихо гласче в мен, което ай не го
послушам ай съм си изпатил.
И понеже 7 години от как не бях
се виждал с театралната актриса от Велико Търново се случи най-странното спрях да се оглеждам за нея и просто я
намерих. Тогава тя ме покани на представление отново в театъра и аз приех(не
бях сам). Но ако знаех, какво ме чакаше
вътре бая щях да се замисля...дали да гледам. Но беше факт, прекрачих прага
на Камерната зала. На входа в залата след като ни погледнаха билетите ни
насочиха и казаха, че местата ни се намират в дясно(на втория ред). Освен това
мъж и жена облечени в бяло ни раздадоха едни бели ключове. Признавам си стъписах
се и се запитах: „Аз отивам на театър не
на ключар!“ Дори си нямах и най-бегла представа за какво може да е тоя ключ...(а
тя каква била работата).
...Представлението започна с
излизането на един човек от асансьора...
Няма да ви разказвам представлението,
но по средата, аз вече не можех да го гледам нормално. Толкова много ме
докосна, че буквално се разревах. Сълзите ми започнаха да се стичат и от
обикновени сълзички, станаха парещи сълзи струящи от мен. В един миг се усетих, че това представление е доста трагично, защото
още в мен има не зарасли рани от трагедията дето ме сполетя със стъклото.
Стискайки ключа в дясната си ръка, осъзнавах в дълбочина, че това е ключа на
живота ми. Гледайки едновременно представлението преосмислях живота си и се
питах: „Все пак това ли е живота?“ Оказах
се в този миг на ничия земя между живота и смъртта за да проверя колко
струва живота... Гледах и се питах, каква е тая ирония преди две седмици
трагедията, а сега това представление с елементи на закачка за живота... Надявах
се да съм „нормален“ за да седя на този стол и да преживея тръпките от
стичането на кръвта по мен... Започнах да анализирам къде може да съм сгрешил и
единственото, което излизаше на тласъци е: добрините ми не са добрини за някои.
А, дори не мога да съжалявам, че съм помогнал!
Плаках като малко дете и отдясно
тя ми подаде кърпичка. Видя ме, че плача, но нищо не можеше да спре буйната
река излизаща от мен и пареше като вулканична лава по лицето ми. Но и тя не успя
да ме стопли, защото споменът за студа и тръпките побиващи тялото ми заедно със
стичащата кръв по мен отново и отново ме връщаше в преживяването и сякаш ми
става студено на мига. Това ли е живота?
Преживях и този спектакъл...за
да видя как една моя приятелка театрална актриса (кликни на синия надпис)се изяви още веднъж
блестящо...
И за мен беше чест да осъзная
още веднъж нещо, толкова лично и съкровено, като: Една частица от теб може да е
цяла вселена за друг...
