1.
„Пътуващият монах в планината“
...Скова ми дядо първата рамка
на която нарисувах „първата картина“ – „Пътуващ монах в планината“ ’95-96г.
Като си мислех, че е „достатъчно“ само да се опъне чаршафа, както когато си
оправяш леглото... И ето не знанието ми до какво доведе. Картината най-вероятно
ще я видите в изложбата като поредната тук и ще я разпознаете... Но пък според
мен не е необходимо да знам всичко за океана, за да мога да плувам в него!
Явно
самобитния и самороден талант като моя не всеки път има нужда „да се шлифова“ по
начина, по който всички го правят, за да прилича на картофено суфле. Но
въпреки това той има нужда да се запази автентичен за да може да се
възпроизведе и полети като птица, като се освободи от помията, която го дърпа
надолу, въпреки, че ме убеждаваха, че „творец къща не хранел“. За това и много
„хора“ останаха в онова време, което харесваха пред мен произведенията ми, а
зад гърба ми „тайно в началото“ са ме мразели за дето „аз мога, а те не“...
Явно и малкото „самохвалство“, което съм показвал им е идвало „в повече“ понеже
„те винаги са се мислили за повече от мен“. Исках,
колкото и не скромно да звучи всички хора да могат един ден да виждат нещо свое
в картините ми и може би така да ги купуват. Може би, кой знае! Така си
мислех, че е редно да се стремя да привличам внимание, а не да бягам от него.
Никога не съм вземал такива категорични решения и да се опитвам „да променям“
живота си като се „науча“ да угодя на някого... Може би тук са започнали и
някакви трансформации в душата ми.
2.„20-сет
години Тишина“ – картината рисувана с клечки.
„След тази „успешна творба“
дойде ред на по-голяма порция. Сковахме по-голяма рамка с дядо, по която бе
изрязан кадастрон и закован с кабърчета (следваща фаза в „еволюцията ми“). Така
това произведение едва тия дни на Цветница-2017 даде заглавието на изложбата
ми: „20-сет години Тишина“, както и
самото име на картината. Защото времето което отмина от създаването на
картината е цели 21 години. И е напълно нормално и самата
картина да наследи името на изложбата!
‘96г. я рисувах с клечки от
кибрит и една малка четка. А дори не знаех, какво правя в ония дневни времена. О, Боже... дали това е „правилно“ не знаех
- признавам си, но схващах, че ми се получаваше и колкото повече и се отдавах,
тя толкова повече ми се разкриваше-като картина. Лятото
на 96г. другите деца играеха, викаха под прозореца ми, а аз само-заточил се в
стаята си, създавах нещо... Нещо голямо за мен. Така не зависимо от формата на
„успеха ми“ малък или голям в онзи миг, той не изискваше усилия, или старание,
но получи цялата ми отдаденост при сформиране на мечтата ми... да завърша тази
творба. Направих го преди 21-сет години.
