Има време да пишем историята и време да я творим, но за жалост не всеки път се осмеляваме да пишем и да я пре-съ-творяваме...
От много време не се бяхме виждали, загубихме си координатите, а да кажеш да живеем на края на света...не, тя в Горна Оряховица, а аз в Лясковец 2-3км. Но, всеки си има свои живот. И така веднъж се срещнахме „случайно“ и си разменихме телефоните. Чухме се контролно и се видяхме в сладкарницата където ходя най-редовно. Та там откарахме 3 часа в разговаряне...
Забравих да я представя, защото бързам да споделя и други неща. Тя е Петя-вдъхновителката на романа ми “Африка в моето сърце“, който ще си се превърне в повече от трилогия. Тогава прекъснах срещата си с нея, защото се бяхме разбрали с друго момиче(дъщеря на жена,която познавах и на която ѝ се бях доверил излишно), да я водя на фитнес да и покажа, как се тренира в залата и какво се прави там-въобще. Ако знаех, че ѝ тя ще е толкова несериозна,разпиляна и неточна(и винаги закъсняваща), като човек, личност и т.н., нямаше дори да си правя труда да го правя. Не си заслужава да ви давам повече от себе си, за нищо на света, защото не видях същото от вас!!! Но това няма да се повтори...
За Бога, загубих 20-сет години в търсене на рационалност на пътя си, но явно рано или късно отново се връща, онова по което съм копнял... преди да започна да се занимавам с бойни изкуства. Това, което ме привлече тогава, беше онова плавно и бавно възприятие на нещата, без да се налага да се съпротивлявам и да губя контрол, заедно с това. Не знаех признавам си, че това също беше включено като някаква част от хореографията на живота, с който си служа тук на земята. Или може би това е само отражение на онова, което сам съм си пожелал и предизвикал да се случи... та в този ред на мисли ето ме тук вече практикуващ една малка частица от него - Qi Gong.
И понеже се бяхме разбрали да и покажа, “как се диша”на Петя(защото вече 16-сет години практикувам Йога и т.н.), се срещнахме в парка. Да в парка където беше, светло, проветриво и пространствено. Място не се ползва по предназначение да ви призная... и слава богу, че има място къде да пребиваваш поне малко където не се пуши, защото им е студено на хората в тоя зимен пик-може би. И така направихме първата част от урока и от-къпахме повече от два часа. Бая се проветрихме и на-мръзнахме. След няколко дена отново се срещнахме там и успях да и преподам повече неща, за да може да си ги ползва. А на третия път докато я чаках се замислих, какво ли ще е да можеха хората да бъдат научени-доброволно да практикуват китайска гимнастика Tai-Chi или Qi Gong...(много смело виждане за нещата). И да са живи и здрави, а не мързеливи, лениви и уродливи... с опция „без накисване“ само по кафетата и пенсионерските клубове...
Тогава имах рядката възможност да и кажа, че; това, което правя си има мотив и той, е че това е моя подарък за нея поради факта, че тя ми е дала много без да го съзнава, още когато се запознахме преди години(2004г във фитнеса където работехме и двамата), и сега това е моят дар към нея. Ако с това мога да те направя поне малко щастлива, заповядай! И след това следва прегръдка! Не бих си направил труда на всеки да го дам това. Не си струва, а и да си намерят друг източник да ги забавлява.
И днес след като го направихме я помолих да направим едно кратко клипче, с което да покажа едно от упражненията, които правя всеки ден. На мен някой от тях ми бяха визуално сложни, но пък с постоянстване(което не липсва в мен) успявам и с тази материя. За което мога смело да си се възнаградя с порция кафе след урока ми. Също така я помолих да разкаже с няколко думи, какво вижда в мен сега и да направи една кратка равносметка за отминалото време през което не ме е виждала, до къде съм „стигнал“, та до днес и тя го направи. Записах го на диктофона, който нямах тогава, когато бях толкова ентусиазиран да ми разказва за Африка(понеже тя е живяла там), и това ме впечатли... тогава не знайно защо! Но вече ми е ясно и то много. А и имам вече две книги написани в поредица „Африка е моето сърце“, а ще станат и трилогия-скоро.
Ето, какво каза тя за мен пред диктофона ми:
„Аз първо искам да кажа за теб, че много пъти съм те виждала като за последно, защото се оказваше така, че един път или два пъти на година се виждаме с теб. Но от началото когато се видяхме преди десетина години с теб, и след това се виждахме през годините, но като, че ли сега отчитам една огромна положителна разлика за мен, в твое лице! И това е така, защото не само, че тогава (2004г.) ми изглеждаше като един търсач, но не само на силни усещания, и на човешко развитие, което е осъзнавано, а сега си като едно завършено движещо същество към светлината. Точно по този най-добър начин бих те определил, Ице. А това спокойствие и разбиране за неща, които естествено ще се надграждат с времето от теб, но сега много осезаемо присъства твоя покой в ежедневието ти. Но най-много се забелязва в движенията ти, в разговора с теб, и от там бих казал, че речта ти е израснала. А от там съдя, че личността ти цялостно е израснала, което е похвално и много ме радва. А това значи, че всичко си се случва както трябва в твоя свят и това е много приятно да се докосна до него. Защото ако аз за себе си мога да кажа, че съм имала етапи, в които хем съм правила крачка напред после две назад, то за теб не мога да кажа същото. Първо защото не мога да знам, как минава ежедневието ти в детайли, но виждам като цяло как този процес, който сътворяваш и като писател вече съм убедена, че си много по-издържан като реч. А като, че ли това забавяне в говора и това осмисляне на това, което по принцип разказваш и говориш на хората(и на мен естествено в частност), е вече много по-истинско и на място. Нещата явно при теб си се случват бавно, ритмично и на място. Много ми харесва. Това е като едно ритмично дишане, което така умело ми преподаваш да мога и аз да го практикувам. А твоето говорене се е превърнало в едно точно такова ритмично дишане, което само по себе си е прекрасно.“
„За мен е истинско удоволствие да чуя тези думи, защото както ти казах, че всеки един шанс, които ми се предоставя да говоря пред хора, го използвам по предназначение, за да се упражнявам. Не помня дали съм ти споделял в нашите разговори, че преди много години и по-специално до 1999г. изпитвах трудности да контактувам с хората, като цяло. Трудно ми беше да се изразявам ясно, отчетливо. Бил съм „слаб“ ученик, до известно време в класовете, и са ми втълпявали да не говоря(понеже явно съм бил „голям бъбривец“) и може би това ми е подействало, като някаква спирачка или спирка. Дълго време слушах думи от типа „не говори“ или „по-малко говори“ и това явно ми се е отразило на съзнанието. Нали все пак ме пращаха на училище да се уча и да слушам учителите, какво казват! И може би това е едно от най-некадърните неща, които съм възприел за чиста монета. „Не говори“ ме е превърнало в неконтактния човек, в който се бях превърнал. Но след като не подлежа на тази жалка образователна система, и тя вече не може да „ме контролира“, аз разцъфнах през последните 16-сет години от как „скъсах“ с нея. Когато завърших училище и се образовах сам в пъти повече от колкото, когато бях там и ми губеха времето с напълно безинтересни неща, но нека не забравяме, че: „училище“(e институция, която „държавата управлява“ така, както на нея и изнася и която причинява достатъчно вреди на всяко едно дете с разнороден талант, което не се вписва сред връстниците си и бива „заклеймявано” като бавноразвиващо се дете или умствено изоставащо - само, защото не отговаря „на време“- което също е относително понятие и е зададено от учителите, които ги управлява системата). И нека е ясно, че това там е място, където полират камъни и развалят диаманти...
...Продължавам сам да го правя(да се образовам) още дълго време, защото този процес е отворен и ще трае хилядолетия, понеже не е еднократен и не е свършил за мен. Това е почти същото както когато за първи път преди 20-сет години се докоснах до „премета обозначен с една дума“ Личностно развитие (човешки ресурси), си помислих, че когато прочета една-две книжки и съм готов-развит и процеса ще свърши. А той те първа започваше тогава!“
„Те първа започваш и си така в началото, колкото не можеш въобще да си представиш. Но твоето истинско желание отключва вратичка по вратичка и като намериш ключето пробваш отключваш, вратичката и продължаваш напред. Но трябва да го пожелаеш със сърцето си. А ти си го направил и то много отдавна. Аз това, което не разбирах преди, защото и аз съм си вървяла по моя път със своето си темпо, е че тази странност в тебе, която в началото виждах и аз не я разбирах. Не я разбирах, защото тя не се вместваше в калъпа, който ни ограничава, в който и аз бях до скоро, и от там моята представа за живота и света, беше изкривена. И от там „нормалното развитие“ далеч не беше нормално... А в днешно време е толкова приятно да си ненормално развит, че е чудесно, че точно ти си продължаваш в същия дух, по който си я „караш работата“ (както обичаш да казваш, както забелязах в разговорите ни), но вече ставаш „нормален“ в очите на много хора, защото и те станаха „ненормално развиващи се“. Ще ти пресъздам едно думи: „От начало ни смятаха за луди, после не ни обръщаха внимание, а накрая станаха като нас!“ Нека дай Боже, всички така да станем за себе си луди, да почнем да не обръщаме внимание на всички около нас, на мненията на калъпа от представи, и като се разчупи това нещо, нека да сме си луди и да се радваме, че сме такива, каквито сме си, и че сме ненормални, а после това ще стане истинското и единственото нормално нещо. Тази ненормалност за която говоря, като си изправим добродетелите, всичко ще си дойде на мястото.“
„И ще завърша с една обичана от мен фраза, Петя: И така ще си дойдем у дома! Благодаря ти!“
Когато животът е сладък, кажи БлагоДаря и празнувай. Когато животът горчи, кажи Благодаря и израствай.
