Изпратиха ме там, защото „всеки друг“
го прави от така наречените ми родители.
Странно ми беше, какво е това „учебен план“ и защо той не съвпада „с
моя“ такъв. Ами, има си напълно обоснован отговор... учителите работят на
заплата, която им е спусната заедно с плана от някъде си... наречено „Образ“...
от толкова, образованите службогонци дето обслужват чужди интереси, само и само
да си запазят „работата“... защото ако не „си умен“ и не си седиш на „Дъ-то“ и
не кротуваш, отиваш при другите в небитието... извън системата носеща те на
ръце... или ставаш просяк!!! „А да ви е познато „за толкова пари-толкова
работа?“ Замислете се над това! Какви “градивни” цели може да има в това?
След много години разбрах, че
образователната ни система не ми дава нито цел, нито посока, а какво остава, за
план който да следвам за да се реализирам в нишата “която искам”... И как да е иначе, след като ме учат
нереализирани хора, казващи ми, какво мога и какво не, или в какво да вярвам и
как да го правя, нанасящи ми непоправими щети на вярата, стремежите, мечтите ми
още от зародиш...(„Не видях“ нито един изявен и реализиран учител, защото
нямаше такива от преподаващите).А, някой тези щети ще ми ги компенсирали с поне
едно „извинявай“? Сякаш се опитаха да ме
скопяват за да не мога да мечтая (самостоятелно), понеже на света им трябвало
не мечтатели (те не хранели семейството), а такива „послушковци“ подковани с
подковата на робството, на чирака, на човека вечно наведен поради факта, че
това се преподава... и успокоени в това, че за тях винаги ще има-винаги ще са
уредените на опашката! И ако не съвпадам с тази профелирана графа и не
отговарям на оня стандарт аз бях „избутван“ в най-дясната лента(аварийната) за „да
се мъча“ и да мечтая... А на службогонците трябва да им е чист пътя за да могат
да служат на чуждите интереси, а аз на своите... И тогава аз не паснах на този
път и така ми показаха учителите, че няма да стане. Погрижиха се да го
направят... За което съм им дори задължен да им благодаря винаги, сетя ли се за
техния модел... Но също така нека знаят, че няма да спят нито ден спокойно
докато са живи поради факта, че са „осакатили“ не само мен, а хиляди хора
показали желание да следват онзи другия път, който не е техния, а на
образователната система натресена им за пари, понеже това им е „било“ работата.
Но това не ги оправдава!
Сега години след като съм
завършил „някакво училище“ и съм изкарвал оценки от изпитвания, задоволяващи
моментния часови миг чрез зубрене, а не душевното предстоящо бъдеще чрез
съзнателно действие, разбирам, че това е било губене на време. За какво са ми били тези оценки, ако не
допринасят по никакъв начин на бъдещия ми път на духовен стремеж в човешки
облик. След като се озовах на кръстопът
след като завърших разбрах, че училището подготвя неудачници, а не ученици
жадни за живота... Никой никъде не ми каза или показа, как да ползвам умът си,
вътрешните си желания или мечти за да се реализирам... защото това не бе
приоритет на никого... Явно повечето хора бяха „сдухани“ от системата и
осакатяващи другите, ги подготвяха за пазара на роби... По-важното беше да си
изпеят техните спуснати карнетки от колкото да ми посочат как да вървя напред.
А, как да го сторят, като „са забравили“ и на тях да покажат...
А на някого да му е правило
впечатление, че събират децата в една стая(като кошара) и ги третират като
овце, всички заедно още от детските ясли и градини. И никога индивидуално. Това
е първия сблъсък с корпоративната политика на масите да са моделирани по един
начин, за да няма опция за индивидуалност или яркост. Също така разтеглят образованието по такъв начин, че да
размият границите на мозъка ни и да ни приучат, как заедно да се справяме с всичко, и никога самостоятелно. Сякаш
сами никога за нищо да не можем да разчитаме на себе си, а трябва да сме все в
колективност за да еволюираме, или да се
уповаваме на онзи „белобрад спасител“ гледащ ни отгоре с навъсен поглед. Показното становище, че нямаш право да мислиш
сам, защото не си сам, е така, но пък това не значи, че трябва да слушаш...
всеки за всичко. Нямаш право да мислиш с главата си, както и да я ползваш по
предназначение... е невербалното послание декларирано от образуваните ни петна
от образователната ни с-ма. „Удобните истини“ насочващи към вниманието ми показаха,
че вътрешното ми същество беше почти заспало от отегчение, защото то е
свободно, а не роб на с-мата в която са ме забъркали родителите на родителите
ми... да робувам! И така до кой знае кое коляно. Може би от как се е само
създала.
Искаш,
а не можеш. Желаеш, но не ти дават. А после изискват от теб, а ти не можеш да
се справиш, защото не знаеш как. Не желаеш да правиш нищо с времето си, но
тогава ти разтварят вратите-защото вече си покорен слуга на страха.
Научили са ме да съм послушен. Образователната ни с-ма много прилича на онази в
която бързат да те приобщят – „служещите“. Казват ти, че това е божи избор, но
ти отнемат избора ти сам да решиш към
какво и кого да принадлежиш и да вярваш... това е с цел разпределяне и
заграбване на души и територии от институции извоювали си псевдо власт, с която
смучат като пиявици от живителния ток на телата ни. Държат ни в подчинения и
страх като ни подсказват, че бог има човешки характер и качества придадени
от определени хора. Придаването на
човешки краски не е случайна, защото всеки шеф си има шеф. А повечето искат да
са „шефове на всички“ и да са
най-отгоре... но така не се служи ни за пример, ни за подражание! Показват ти в
какво „да вярваш“, като заграбват времето ти и отклоняват целенасочено твоята
мисъл, за да нямаш време и желание да правиш нищо, само защото когато си сам не
си „приобщен“, а да служиш мълчаливо
на онези, които „имат опцията“ да са наместници на Силата за човека.
И защо тогава се връщам в този
живот, след като ще съм по-осакатен от тази с-ма на „образованост“ отново и
отново... Защо да не мога да се отскубна и да се развивам извън кашона, в който ни тъпчат като
стока преди да ни разпределят по рафтовете на магазините. Защо?
Каква е ползата да ме карат да
уча формули и дати на събития отминали с времето с напомняне, че това „трябвало
да се знае“ за да съм горд по празници, че се идентифицирам с миналото си, но
никога с настоящето. Защо никога не срещнах специализиран час по „цел и
целеполагане“ и проиграване на всяка такава в подходящия диапазон на алфа ниво?
И накрая не случайно имах диплома и професионална квалификация, оценки и
поздравления, но нямах напътствия, какво и как да постъпя оттук нататък с времето си... имах диплома, а бях
вече неудачник! Пълен фалстарт пред младежа, в който се превърнах по силата на
годините придавани към живота ми! Очаквах повече, търсех повече, но как да
получа повече от система която е била създадена за да обучава деца на
„богатите“, а не просто деца. Защо няма такава опция наистина да наблюдават
„учителите“ децата и само да ги подтикват(нищо повече), към това което може би
ще са по-добри от останалите... Но без да се величаят и да си мислят, че са
само те на този свят с таланти и възможности... Никъде не срещнах учител да
служи на ученика в мен. Никъде! Повече на брой деца в клас даваше опция някога
да се минава покрай капките, което предхожда ползата от загубеното време,
преминаваща плавно към създаване на
неудачници. Нима не беше редно когато ходех на училище да ме научат на опцията
на най-малкото съпротивление да получавам нужното знание, а не да ме оставят
като скитник да странствам из проблемните зони... в които дори имаше заложени
мини.
Ако аз не си поставях главна
цел в живота, то тогава самия живот може да го стори за мен, но тогава наистина
ще правя това, което той ми посочи, а не аз да го желая... и ще го правя
безропотно ден и нощ-механично и лишено от всякакво чувство! „Това няма как да
се превръща в мое призвание: „Да водя... за това моля, следвайте ме!“ Просто
защото няма да съм аз това... да моля хората да ме следват и защо да го правят,
след като аз сам не се следвам... Примера
е най-силната карта с която мога да играя на сцената на живота... другите
виждат картата ми едва когато задвижа желанието си да го покажа на света.
Целта и времето са две толкова
лесно написани думи, а изчезващи от хоризонта ни. Едната се ограбва, а другото
се губи някъде из между другото сякаш ще го имаме завинаги... Грешка!
Придобиването на навик за търсене на целта ми и нейното преследване, стана
крача по крачка. Ако не я виждах веднага я търсех. Ако я имам я преследвам
стремглаво и последователно. Не прескачам от цвят на цвят. Няма да скрия, че
във всяко нещо се провалях поне няколко пъти. Питах се защо е така. Мислех си,
че на мен нещо „ми има“, и че аз съм „кривия“. Но разбрах отговора малко
по-късно. Разбрах, каква е разликата между временния провал (който постигах
всеки път и се сблъсквах първо с него) и поражението. Но също така разбрах, че
„няма начин да няма начин“. Търсех всеки божи ден семената на възможността да
продължа напред. О, Господи... как съм щастлив от факта, че това време, тези
уроци са били с цел да ме научат на неща, които няма от къде да видя, да
препиша, но също така се налага сега да изкоренявам други, който съм
„прихванал“ като вирус... но и с това се справям успешно.
Така се насочих към някой
отрасли и ги приех като наука. Но мисля, че вече казах някъде, че не знам вече
с точност дали аз избрах тази професия или тя ме избра и стана мое призвание.
Но разбрах едно. Създавайки навик да вървя бавно и да не изпускам целта си от
поглед, имам възможността да правя повече от това, което мога, защото това го
изисквам от себе си, не някой друг. Според това, какво давам се формира това
което получавам с времето като задействам закона за нарастващата възвращаемост.
Научих се да вярвам на себе си, защото видях, че няма кой друг да ми повярва, а
това само може да ми е невидим стимул. Така стимулирам и интуицията си да
работи за мен за да продължавам напред всеки ден с малките си крачки.
Постоянството което развивам се оказа моята молитва. Нямам друга!
Едва след години разбрах, какво
е пространственост, да даваш живот и шанс за повече изпълване на пространството
с кислород, без да задушаваш естествено другите с показаното си... И
благодарение на това разбирам, че дипломата ми може да не е „престижна“, но
опита натрупван през времето е придаване на истинска стойност, с анекс към
договорените страни за откриване на повече възможности...
Ниските ми оценки повдигнаха
личната ми оценка и разбрах, че тя не зависи от никой друг освен от мен. Научих
се да си бъда верен на себе си, защото съм виждал вече предателства и изневери,
с което е невъзможно да вярвам на всички, за това вече нямам нужда да го правя
към никого. Както веднъж бях казал по един повод, че „ако ми се налага да ти
вярвам не е добре, по-добре, ще е да не ми се налага да го правя“!
За това, моята игра ме наведе
на мисълта, че ще се провежда на кръгла маса с акцент на значителна конференция
всеки път когато започне часът за разказване на нашата лична история от всеки
един. С нея ние можем да обогатим обучението си с пъти повече, а уникалните
инструкции за откриване и намиране на своята цел и значимост, придават невидими
ползи за самите нас. За това часовете би било да бъдат преподавани от хора с
наситен живот от преживявания, реализация на своят труд, за да може да бъде
предаван с уникален подход и простота, което да ги грабва. Събирането на
колектив от такъв ранг е труден, но не е невъзможен. За това много обичам
фразата: „трудно е, но не е невъзможно“. А всяко индивидуално изказване и споделяне
на опита относно личността, сформирана от практичните познания, дава своя
принос към създаване на чисто нов исторически факт: „Дървото на Живота“.
И ни си мислете, че бях пожален. О, не! И аз изпитах онзи шок, които
успя да ме разтресе из основи, който помогна на умът ми да се избави от
атрофията причинена от навика, който съм създал
години наред от незнанието си...но това не може да ми служи за
оправдание повече от веднъж!
