...За онази жена в
живота ми, в които коси Слънцето бе спряло!
Посвещение за „Клиент
№1“ - една мистерия в живота ми.
Нещо много рязко ме
върна да продължа да пиша-отново, въпреки, че по едно време се чувствах,
изморен, дори да се откажа от това си занимание и си мислех да си дам
„отпуска“. Но онзи импулс отново ме върна на пътя, защото: „В живота ни винаги има
събития, върху които да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим
напред.“
Тъкмо се опитвах да
забравя кой съм и защо съм тук на тази земя или по-скоро исках да се освободя
от товара, на цялата си история, която започна да ми тежи... По едно време
започнах да чувствам, че тя вече не бе моя и бях изгубил собствената си следа в
нея, а си мислех, че съм в мир със себе си. Също така смятах, че съм свободен
човек и живеех само с това, което можех да нося в душата си, другото просто го
изоставях. Обаче онзи импулс просто си е стоял там и ми напомняше отново и
отново за Нея.
Ако това винаги ми е
помагало да забавя темпото когато мисля за нея, то в други случаи препусках
бясно. Един от най-важните уроци, през това време който научих беше да се
науча да освобождавам пространства в душата си, за да мога да изживявам нови
преживявания, а не да се осланям на стари спомени, затлачващи живота ми.
Продължавах да
„поддържам“ в себе си обещанието да бъда „винаги щастлив и позитивен“
изкуствено, въпреки, че често цената на собствената ми болка и нещастие
скриваха Светлината пред мен, като мъгла. Изгубих се признавам си...докато
пътувах по пътя си. За целта преди тя да се върне в живота ми, аз „трябваше“ да
се срещна със себе си. Не успях да завърша тази среща напълно, за това я правя
всеки Ден-наваксвайки, когато ходя в гората за да се зареждам на въздух „и
работя мислено“ по книгата „Африка в моето сърце-3“ Силата на пръстена. Която я
Посветих на Нея.
Когато вечер, си легна и
се оставям в ръцете на Бог, го моля да бъда негов инструмент, а Той отново и
отново ме връщаше към любовта ми, като стар спомен, а чрез нея заличаваше
постепенно следите от господството ми на писател. Това в един миг ми показа, че
след като искам да бъда с някого от този миг нататък, то ще съм с него, защото
съм направил своя избор, а не защото нещо ме задължава и задържа при него.
Съответно любовта ми към тази жена не ми пречи да следвам призванието си,
по-скоро го подпомага и насърчава.
Не съжалявам ни
най-малко за преживените страдания от 2008г. насам, защото се научих да нося
гордо „белезите“ на превратностите като значки на ревера си. Тогава разбрах, че
свободата ми има висока цена, която плащах с доста колеблива усмивка прикриваща
сълзите ми от по-ранния ми етап. И тогава си зададох въпроса: „Нима
Христо, смяташ, че всичките ти усилия „трябва“ да биват възнаграждавани всеки
път, щом си признаеш, че я обичаш?
Но
веднъж вече заради тази въпросна жена, направих поклонение за да се срещна с
мечтата си очи в очи, която интуицията ми подсказа. Години по-късно обаче
същата тази жена ме накара да тръгна отново, но вече за да се срещна с мъжа, който
се бе изгубил по пътя си. Господи, как можах да загубя
следата? Не знаех-признавам си, какво да правя, след като вече ми беше трудно
да продължа напред в нейно отсъствие, дори след като разбрах, че най-важните
въпроси, които съм Ти задавал някога, ще останат без отговор... Защо точно на
мен се падна честа да си призная пред нея, че я обичам, въпреки обстоятелствата
ѝ? Но тогава „от нищото“ разбрах, че Любовта никога не е робувала на някакви
стриктни правила за да се прояви. Това обаче не ме успокояваше.
И за финал ще завърша с
едни думи, които никога няма да забравя, на една приятелка, която почина от рак
на белите дробове преди две години от Троян (моя счетоводителка): „Един
мъж като теб-приятелю, който е в състояние да обича една жена като „Клиент №1“
заради която си написал цели две книги, заслужаваш уважението на хиляди други
жени, както и тяхната завист!“
