Спонтанно пътешествие екЗОТИКа!
„Хората обикновено говорят за това къде са били
или къде са сега, а трябва да говорят за това къде искат да бъдат“. А аз искам
да съм на път и да бъда там. И бях там-вече! Защото само когато благодарих тихо
за поклонническото си пътуване, привлякох още от същото!
...„Записваме за Рилски
манастир, Рупите, Преподобна Стойна, Триград на 5, 6 и 7-ми септ. 2020г.. Първи
ден - Рилски м-р (пикник до пещерата на Св.Иван Рилски и нощувка в манастира),
втори ден - Сандански, Рупите, Роженски м-р, Мелник, Златолист и нощувка в
Триград(оказа се язовир Доспат), трети ден - пещерите Дяволското гърло и
Ягодинска. За включване в пътешествието
звънкай на 0887 374236 или в офиса на Зотик (културно сдружение).“
И след като попаднах на тази информация в
групата на Горна Оряховица във фейсбук веднага си „затворих“ очите и си зададох
въпроса “колко хубаво би било, ако.... отида на
поклонение по този път?“ И така мога да кажа, че моята работа не бе да го
„осъществя“ това пътуване, а да му позволя да се случи първо в мислите ми...и
то се случи!
Така моето поклонение започна с тръгване в 6:05мин. сутринта в събота на
06.09.2020. Спряхме на Български извор и... баницата, която една от жените беше направила установих, че сплотява колектива... като хлебар съм го разбрал. Гладен ли си не си е работа. С кафето на "Български извор" боцнахме от "дърпаната" многократно баница от майсторката й... Така се прави... на тръгване, да сме сити! Така започна моето пътуване...вкусно!
След това директно отидохме на пикник за да се
опознаем след това по стръмната пътека до пещерата на св.Иван Рилски – един
духовен брат от „златния век“ на синовете на Симеон I (велики). Той
има и още синове: Михаил(от първия брак), Иван (Рилски), Вениамин (Боян Мага), Петър
(мекошави)... (четете повече истинска
история, за да не ви водят за носа). И чак след това на Рилския манастир!
Вечеряхме навън риба- пъстърва с лимон и
картофи. Преспахме там – групата в спартанските „стаи“ за гости и въздуха е
великолепен. Наспах се в 4:30, ставах ходих до wc, после ядох две ябълки, медитирах(а по време на медитация “видях” нещо
интересно: друг автор впечатлен от моите творчески успехи и т.н. искаше да пише
автобиографията ми: давайки му дневниците си и уточнявайки главите в книгата му,
той се хвана за главата, осъзнавайки, че съм минал през толкова много неща на
тази земя, и съм устоял на всички превратности - искаше да разбере как съм го
направил?! Казах му да търси отговорите там в дневниците, само да внимава с
някой детайли, които никога не трябва да излизат на бял свят, защото са твърде
лични и касаят други лица. А и все пак съм си терапевт сам на себе си и за това
не съм се нуждаел да ходя никъде освен да дойда на себе си!... Защо точно сега,
се появи това желание или как да го нарека не знам, за автобиография... и да
наистина съм постигнал толкова много неща, че ще се захранват поколения след
мен, без дори да работят!!! За сега няма отговори на тези „защо?“), и чаках да
стане 7:30 за да потеглим отново... защото началото бе скучно.
Така искам да си призная, че моята сила не беше в това да го направя това пътуване, а да му позволя да се случи в душата и съзнанието ми...
Последва посещение в Сандански, Мелник,
Роженски манастир, Рупите - при баба Ванга (03.10.1911. – 11.09.1996) и в с.Златолист при Преподобна
Стойна (1883-1933). Там исках да отида от дете, но никой не ме разбра от
близките ми, че да ме заведе. Сега когато стъпих там ми се насълзиха очите... Само
заради тази дестинация се съгласих още щом видях, че я има за посещение.
Обиколих всичко, организирано от кака Мима(защото тя вече е ходила там и много „стегнато“ме
разведе,само не успях да разгледам изложбените зали). Това беше моя мечта.
Исках да я срещна още приживе, но никой от домашните ми не ме отрази. И чак
сега успях да докосна това свято място, наситено с нейната творческа енергия,
която е била ту проклятие, ту благословия.
В с.Златолист на гроба на преподобна Стойна по-бла-го-дар-их, сърдечно, че успях
да дойда, и не съм просил нищо... както другите!!! На люлката, която е вързана на източен чинар, се люляхме за здраве и берекет с кака Мима. Понеже тя е била вече тук и беше като гид. Водеше ме. Но имаше опашка, която не бих чакал за да вляза и да стъпя на прословутия камък, който всеки иска да стъпи. Е, не!... нямам такива мераци! И след това спахме в изключително удобна къща на брега на язовир Доспат. О, Господи. Там е истински рай... и въпреки, че си носех „спирали“ за комари нямаше нито един и вратата през нощта беше широко отворена. Прохладно, свежо и се наспиваш на спокойствие. Но умората си се натрупва, когато искаш за кратко „време“ да обиколиш много места...
На другата сутрин осъзнах нещо идеалистично: за какво работя ако не мога да изчезна когато си поискам, да отида където си поискам... и се опитвам по този начин наистина да стоя близо до сърцето на Природата... и когато имам "шанс" изчезвам за малко за да изкачвам върхове, почиствайки духа си! След това се появи изгрева (който бе уникален), тръгвайки от язовира и спирайки в с.Борино... но моят сниман изгрев обиколи всичките им фейсбук стени, защото все пак съм разбиращ и улавям момента...
„Хората, които никога не помръдват от местата си не разбират, че носят най-тежките окови и са закачени за измислената си сигурност с тях.“
Щурмуване на „Дяволската пътека“, си е като изкачване на планински маршрут и
не е никак за подценяване със своята красота и екстремност. Когато влязох вътре видях река, която се наименова “Чатак дере”, трудно се любувах на Буйновското ждрело минавайки върху множество дървени мостчета и стълби. Подходът ни към тази „пътека“ дойде от село Борино и минахме покрай атракцията - катранджйница. А дори не знаех на къде тръгвам, защото от начало маршрута подлъгва с равен и сенчест терен, но се съгласих с групата от жени, с която бях. Беше смешно "какво пък толкова му е трудното"...
През цялото време не знаех къде се намирам, а то било в Родопите. За мен този маршрут беше стресиращ. И като се започна едно неравномерно прескачане на сърцето ми, да треперят краката ми, да се потя навсякъде... да се съпротивлява разума ми, но духът ми искаше да се рее свободен, а нямаше опция да се върна назад! От няколко месеца не тренирах нищо, не ходех километри и сега този шоков преход с голяма денивелация от най-ниската точка 945 метра надморско равнище и най-високата от 1356 метра. Това си е рязка денивелация от 800 метра, което за кратко обърка съществото ми и го вкара в особен режим на самосъхранение. О, Боже. Хванахме дългия кръг от 10,2 км.. и някак си изтеглих „късата“ клечка! Със сигурност имаше неща, които не видях заради треперенето и самосъхранението си, но... трябваше да остана жив. Тия стръмни спускания и резки изкачвания ме шокираха... може да ми се смеят хората, но аз се притесних за живота си. На една от паузите за почивка се замислих, че това много мяза на шаолинския тест преди да станеш пълноправен монах в манастира им. Влизаш в тъмната маза с дървени кукли и трябва да ги неотрализираш за да излезеш. Не го ли сториш, проваляш се на изпита. И аз какво да правя сега, когато спомените ми ме заливат с прилики от детството ми.
Всичко бушуваше в
мен, не само около мен във водното корито. Забравих да се любувам на терена,
защото го взех за страшен тест – драйв. Караха ме често да се обръщам назад за
да гледам от къде съм минал, а аз вече не желаех да се обръщам, каквато грешка
е направил Орфей за да види любимата си. И когато стигнахме "Буйновското ждрело" на дяволската част се оказа, че то стръмното сега започвало към хълма Тепе
баир. О, Боже! Хора, страшно си е. Една грешка и никой няма да те открие. Но
щом минеш от тука то няма нещо, което да не можеш да направиш. О, Боже чудех се
кога ще стигнем - края, страхувах се за живота си, но бяхме компания, и само аз
мъж. Е, жените да минат, а аз не! Само дето не дават накрая сертификат на духа за това, че
минаваш както е по КАМИНО! Но го
постигнах, треперейки като лист - целия!!! Веднага щом чух гласа на
екскурзовода ни – Жоро, и ми замириса на мекички(а то няма от къде, защото
сме на „майка си райна“ от
цивилизацията), и някак си се успокоих, че всичко ми е наред.
След като ми се успокои пулса след страховитото изкачване и спускане в „Дяволската пътека“ пуцах като жаден. Имаше импровизирана атракция за стреляне с автомат. Заредих кредит от 20-сет изстрела. Само една деветка всички 19 други в десетката. Пуцай куме.. 11 месеца съм стрелял всеки ден като граничар. Може да нямам разрешително за оръжие, но нищо не се забравя, въпреки, че минаха 22 години от тогава!
След всичко това, което преминах дойде и
организирането на офроуд изкачване с джипка, за която се плаща. Платихме
колективно 8 човека по 20лв. за двете дестинации: „орлово око“ и „вълчи
камък“... Панорамната площадка на „Орлово око“ в Родопите
е изградена на връх св.Илия, който е шапка на висок хълм над село Ягодина. От
там се откриват гледки към Буйновското ждрело и на онова тясно шосе, което се вие долу в ниското като змия.
Всичко е много запомнящо се, когато пулсът ти е учестен от катерене и
гледане на синьо-зелените планински масиви, които се отварят пред погледа ти... Но наистина
трябва да имаш време за всичко, без да бързаш.
На “Oрлово око” си е доста високо(1530м) и там от нищото се изви нещо като „мини смерч“ и ни напълни очите и вратовете със тревички и слама за норматив... Ей, така от нищото. Снимахме се на платформата и към джипката - обратно. А слънцето беше жарко и прижулваше. Последва обратно по чукарите и към „Вълчи камък“ ...в с.Гьоврен. И така на върха дойде и „Вълчи камък“. Историята за вълка на когото носи името е отвратително - покъртителна, но... се е случила! И цял ден ходене по скърцащи дъски, мостове, парапети и още една вишка – вълчи камък на височина(1650м) за деня. Оказа се последната трудност, защото вече ми трепереха краката - здраво! И както казах неприятното, е че не издават сертификат на духа за да удостовери човек, че минал оттам! После спряхме в селото да ядем пастърва и си тръгнахме... Минахме през големия язовир Въча, снимахме го и продължихме, защото освен, че бях уморен, ами бях от пред и трудно се отпускам да дремна. Мръкна се, а ние все пътувахме ли пътувахме. В 22:45 си бях в къщи и веднага в банята, защото бях мръсен, потен но щастлив, защото сбъднах още една своя мечта....
Сега не съм сигурен, че искам да споделя тази
преживяна информация с читателите си, и отново да преживея този стрес, защото сякаш
отново и отново ме връща натам. Но все пак отидох за да се откъсна от всеки и
всичко, за да се предизвикам, и мисля, че на 100% излязох от зоната си на
комфорт с този цялостен маршрут. Съпреживейте този път...и вие. И пак ще си
говорим!
И понеже няма място в статията
да поместя 450 снимки то те са тук в линка: https://bit.ly/2ZvTu9M
